Младият машинист Ричард беше свикнал с неочакваното по пътя. Тайгата рядко оставяше без изненади — сняг, виелици, зверове по релсите. Но онова, което се случи в онзи януарски ден, той никога няма да забрави.
Пряко на релсите стоеше вълча глутница. Десетина животни, здрави, с гъсти кожи и янтарни очи. Обикновено зверовете се разпръскват при грохота на приближаващия влак, но тези не мръднаха. Те стояха като стена и гледаха право в кабината — спокойно, почти осъзнато, сякаш пазеха нещо ценно.
Ричард подаде мощен сигнал. Свирката се разнесе из тайгата и ехото удари елите. Вълците не помръднаха. Тогава той дръпна лоста на аварийната спирачка. Колелата скърцаха по релсите, металът стена, а сърцето му биеше така, сякаш се опитваше да спре тежкия влак заедно с тях.
Поездът спря на няколко метра от вълците. Снегът се уталожи, въздухът трепереше от напрежение. Ричард задържа дъх — и тогава глутницата започна бавно да се оттегля. Бавно, сякаш повдигайки завеса.
На релсите лежеше човек. Старец, в разкъсана дреха, с ръце сковани в белезници. Лицето му беше покрито с кръв и сняг. Ричард моментално го разпозна — това беше Пол, местният горски страж, когото познаваше от дете.
Той скочи от кабината, разбива ключалките, освободи стареца и чу нещо, което му настръхна кожата. Бракониери — точно тези, с които Пол се бореше години наред — го бяха хванали и, решавайки да се избавят от свидетел, го прикова към релсите, оставяйки го на смърт.
— Мислех, че всичко е свършено… — прошепна старецът с дрезгав глас. — После чух вой…
Оказа се, че вълците, които той години наред е защитавал от хората, дойдоха на помощ. Те го обградиха в кръг, правейки го видим отдалече, и не позволиха влакът да премине покрай него.
Оттогава всеки път, минавайки този участък, Ричард неизбежно намалява скоростта. През мразовитата пара и снежната пелена понякога му се струва, че сред дърветата преминават сиви силуети — тихи стражи на тайгата, напомнящи, че истинската благодарност живее дори в дивата природа.