Нощта на сватбата ми трябваше да бъде начало на нов живот — светъл, нежен, изпълнен с любов. Мечтаех да заспя в обятията на съпруга си, за първи път наричайки го „мой завинаги“. Но съдбата реши друго.

Току-що бях премахнала грима си, когато вратата се отвори — и на прага се появи свекървата ми. Пияна, с разрошена коса и хищен блясък в очите.

— Мама пие твърде много, — промърмори неудобно Итан. — Нека малко полежи при нас.

Стоях с възглавница в ръце, не вярвайки, че това се случва. Нощта на нашата сватба. Нашето легло. И неговата майка.
Замълчах, отстъпих, само за да не предизвикам скандал. Само една нощ, — успокоявах се.

Но при зори, когато се върнах в спалнята, въздухът сякаш беше застинал. Чаршафите бяха намачкани, миришеше на чужд парфюм. А върху бялата тъкан — тъмно петно. Сухо в центъра, влажно по краищата. И миризмата… изобщо не беше на алкохол.

Застинах, не можех да дишам. Маргарет се събуди първа — бодра, поддържана, с едва забележима усмивка.
— Ох, мила, изглежда заспах точно тук… — промълви тя, покривайки чаршафа с ръка.
А Итан лежеше до нея, правейки вид, че спи.

Не знаех какво се беше случило през нощта. Но от това утро бракът ми стана нещо друго — крехък, студен, тревожен.

Постепенно започнах да забелязвам — Маргарет не беше просто майка. Тя… беше страж, сянка, хищница.
Появяваше се във всяка дреболия: в думите, в погледите, дори в храната, която „опитваше първа“.
Тя не просто обичаше сина си — тя живееше чрез него.

После случайно намерих стар дневник.
Жълти страници. Почеркът — нейният.
Фраза, изтрита, но четлива дори през сълзите:

«Тя няма да може да го вземе. Никой няма да може.»

От този момент разбрах — това петно на чаршафа не беше просто мръсотия.
То беше предупреждение.