Беше перфектен ден за семейна разходка. Слънцето грееше, смехът изпълваше въздуха, а интерактивният зоопарк беше пълен с развълнувани деца, които тичаха от една клетка до друга.

Сред тях, едно малко момиче преживяваше най-щастливото приключение в краткия си живот.

—Мамо, виж тази гигантска костенурка! —викаше тя, подскачайки от радост.
—И тези зайчета! Татко, можем ли да имаме такива вкъщи?

Родителите ѝ се усмихваха. Да я видят толкова щастлива беше най-хубавият подарък.

Когато стигнаха до мястото с видрите, се случи нещо магическо.

Една от тях — малка, с блестящи очи и мокра козина — плува направо към момичето. Качила се на скала, гледаше я с любопитство и протягаше малките си лапички, сякаш искаше да я докосне.

Момичето се наведе и я погали с нежност. Видрата не избяга; напротив, приближи се още повече, движеше мустаците си и я подушваше настойчиво.

Посетителите наоколо спряха. Сцената беше толкова сладка, че някои извадиха телефоните си, за да заснемат момента.

Но изведнъж всичко се промени.

Видрата спря да играе. Започна да плува в кръг, неспокойна, връщайки се отново и отново при момичето. Докосваше корема ѝ с лапичките, издаваше дребни писъци, почукваше по скалата… нещо в поведението ѝ беше различно.

—Вероятно е уморена —каза бащата, намалявайки значението на случващото се—. Хайде да продължим.

Семейството се отдалечи, но преди да напуснат зоната, към тях се приближи мъж в униформа на зоопарка.

—Извинете —каза с приятелски, но сериозен тон—. Дъщеря ви игра с нашата видра Луна, нали?

—Да, беше очарователна —отвърна майката с усмивка.

Мъжът кимна, взе дълбоко въздух и понижи гласа си:

—Моля, не се плашете… но ви препоръчвам да заведете дъщеря си на лекар възможно най-скоро.

Родителите останаха слисано.

—Защо? Какво ѝ има? Видрата болна ли е?

—Не, не е това —обясни бързо служителят—. Вижте… Луна е много специално животно. Работя с нея от пет години и съм забелязал нещо невероятно: всеки път, когато някой е болен, особено децата, тя реагира точно така. Неспокойна е, издава звуци и се опитва да докосне корема или гърдите им…

Майката го погледна с недоверие.
—Кажете, че… може да открива болести?

—Изглежда невъзможно, но да. Не веднъж, а многократно. Преди година тя подуши едно дете по същия начин… и дни по-късно лекарите откриха тумор в ранна фаза. Оттогава всеки път, когато се държи така, ние го приемаме много сериозно.

Тишината беше пълна.

Същия следобед, родителите, все още скептични, но обезпокоени, заведоха дъщеря си в болницата.

След няколко изследвания, лекарят ги погледна сериозно, но с надежда:

—Направили сте добре, че дойдохте сега. Това, което има, току-що започва… и сме точно навреме, за да го лекуваме.

Сълзи потекоха по лицето на майката. Бащата си покри лицето с ръце, неспособен да повярва на чутото.

Дни по-късно, когато момичето вече беше по-добре, семейството се върна в зоопарка. Тя се приближи до басейна, потърси Луна и когато я видя да плува близо до ръба, прошепна с усмивка:

—Благодаря ти, Луна. Спаси ми живота.

И видрата, сякаш разбираше всяка дума, вдигна глава и леко размърда мустаците си, преди отново да се потопи във водата.