Главният лекар на клиниката, доктор Ричард Морен, беше човек с ледена строгост и непоколебима дисциплина. В онзи ден, докато правеше обход, той забеляза млада медицинска сестра, допуснала грешка в графика за лекарствата — не фатална, но видима.
— Как изобщо са те наели? — изстреля той през целия кабинет. — Сираче, без подкрепа, без грам разум. Облякла униформа, а полза никаква!
Настъпи тишина. Момичето стоеше със сведени очи, опитвайки се да спре сълзите. Казваше се Емили. Да, беше сираче. Но беше завършила медицински колеж с отличие, учила по стипендия и работила нощем, за да оцелее. Всеки неин успех беше извоюван с труд и постоянство.
Но ако доктор Морен знаеше коя е тя всъщност…
Той не подозираше, че жена му, загинала преди години в катастрофа, е успяла да роди момиче — момиче, което тайно изпратили в приют, скривайки истината от всички.
Не знаеше, че пред него стои собствената му дъщеря. Детето, което търсеше цял живот — и така и не намери.
Съдбата знае кога да удари.
Същата нощ на бюрото му оставиха писмо от юридическия отдел. В плика — резултат от ДНК тест.
На листа пишеше: „Емили Ричардсън“.
Отдолу — кратък извод: „Родството е потвърдено“.
Ричард дълго гледа документа. Ръцете му трепереха. Прочете го няколко пъти, сякаш се надяваше на грешка. Но всичко съвпадаше — името, датата на раждане, генетичният код.
Емили… моя дъщеря?..
Той седна в креслото, а думите, изречени сутринта, го удариха като камъни. „Сираче… без мозък…“ — искаше да се намрази за това.
На разсъмване отиде в отделението. Емили тъкмо завършваше смяна, когато го видя. Изправи се, отвърна поглед и се приготви за ново унижение.
Но този път той не крещеше.
— Емили… трябва да поговорим. Само ние двамата.
Влязоха в празната лекарска стая. Той постави документ пред нея.
— Прочети го.
Очите ѝ се разшириха.
— Какво… е това?
— Истината — прошепна той. — Аз съм твоят баща. Не знаех. Казаха ми, че жена ми и детето са загинали заедно… Всички тези години…
Емили остана неподвижна. Сълзите падаха по лицето ѝ, но тя не ги усещаше.
— Толкова време мечтаех да има някой, който ме търси… А когато ви видях… вие…
— Бях сляп. Груб. И сега съм най-нещастният човек на света.
Тя го погледна — в погледа ѝ имаше болка, страх, но и малка искрица прошка.
След дълга тишина Емили се приближи към прозореца. Денят бавно настъпваше, а в нея бушуваха години преглътнати чувства.
— През целия си живот исках да знам кои са родителите ми. Защо съм изоставена. Представях си, че майка ми е починала, а баща ми ме търси… А после срещнах вас…
— Виновен съм — каза той. — Но не искам оправдание. Само истината.
И той ѝ разказа всичко — как е повярвал на лъжа, как след смъртта на жена си е загубил способността да живее, как е потънал в работа, за да избяга от болката.
— Не те търсих, защото вярвах, че не си жива — прошепна той. — А сега, когато стоиш пред мен… Искам да ме опознаеш не като началник, а като баща.
Емили се обърна. Лицето ѝ бе мокро, но погледът — твърд.
— Това не е лесно — каза тя. — Беше ми чужд. Обидихте ме. Страхувах се от вас.
— Знам.
— Но… винаги съм мечтала да имам баща.
Той протегна ръка внимателно.
— Позволи ми поне да опитам.
Тя сложи своята ръка в неговата. Повече не бяха нужни думи.
Седмиците минаваха. В клиниката шепнеха: доктор Морен се е променил. Стана по-мек, внимателен, човечен. Вече не повишаваше тон, благодареше по-често. А до него често стоеше младата сестра — Емили. Говореха, смееха се или просто мълчаха. Това мълчание говореше повече от всичко.
Той никога повече не я нарече „сираче“.
От този ден я наричаше „дъще“.
Отношенията им растяха бавно. Той ѝ носеше кафе сутрин, оставяше малки бележки, канеше я на разходки. В нея още имаше страх — години самота не се махат за миг.
— Още държиш дистанция — каза ѝ веднъж.
— Искам да вярвам… но не знам как — отвърна тя. — Хората винаги си тръгваха. И се страхувам…
— Аз няма да си тръгна. Никога повече.
И тя за първи път се усмихна искрено.
Но спокойствието не трая дълго. В клиниката започна проверка — анонимна жалба твърдеше, че Емили е назначена „по връзки“ и че дипломата ѝ е фалшива.
Ричард кипеше от ярост.
— Ще разбера кой го е направил!
— Не искам мъст — каза тя спокойно. — Искам уважение. Ще докажа, че заслужавам мястото си.
Комисията я тества. Емили се справи блестящо. Жалбата бе опровергана.
Скоро една от завеждащите отделения подаде оставка. Всички разбираха защо.
Ричард публично заяви:
— Емили е тук не заради фамилията си, а заради труда си. Тя е нашата гордост.
От този ден всички я гледаха с уважение. Пациентите ѝ се усмихваха. Колегите я поздравяваха. За първи път тя почувства, че не е сама.
С времето тя стана уверена, силна, уважавана. Тя намери своето място.
На бюрото на Ричард стоеше снимка — двамата в бели престилки, с една и съща усмивка.
Те не се опитваха да променят миналото. Строяха новото си бъдеще.
В почивните дни той я водеше на места, където някога разхождал майка ѝ. Говореше за нея с нежност, а Емили слушаше, попивайки любов, която никога не е имала.
Една нощ тя намери бебе, оставено пред входа на болницата. В очите му имаше същата самота, която тя познаваше.
Месец по-късно тя влезе в кабинета на баща си с документи.
— Искам да го осиновя — каза тя. — Не искам да расте без любов.
Той я погледна с топлина.
— Тогава аз ще бъда неговият дядо — отвърна той. — И ти обещавам: никога повече няма да бъде сам.
Понякога съдбата взима твърде много. Понякога връща нещо още по-ценно.
И точно тогава започва истинският живот.