Онзи човек посещаваше зоологическата градина всяка седмица.
Преди инцидента беше работил там като гледач — познаваше всяко животно, хранеше ги със собствените си ръце и им говореше като на стари приятели. А те, по някакъв свой начин, винаги му отвръщаха.

Сега, вече пенсионер, той продължаваше да идва всяка събота. Спираше пред загражденията, наблюдаваше животните как играят, ядат или дремят, и усещаше, че все още принадлежи на това място.

Този ден изглеждаше като всеки друг… докато не се промени всичко.
Мъжът стоеше пред клетката на горилите, когато една от женските се приближи, погледна го право в очите и внезапно хвана дръжките на неговата инвалидна количка.

С невероятна сила го придърпа навътре. Посетителите изкрещяха, служителите се втурнаха да помогнат, но беше невъзможно да спрат животното. Само за миг мъжът вече се намираше вътре в заграждението.

— Бързо! Изведете го оттам! — извика един пазач. Тълпата затаи дъх. Старецът не помръдваше — знаеше колко непредсказуеми могат да бъдат тези същества. Затвори очи, сигурен, че това е краят.

Но тогава се случи нещо, което никой не очакваше.
Горилата се приближи бавно, погледна го с нежност, прегърна го и започна да го люлее внимателно… сякаш в ръцете ѝ лежеше дете.

Пазачите застинаха. Никой не смееше да продума.
И тогава една трепереща глас се чу:
— Тя го помни.

Горилата постави мъжа обратно в количката му и внимателно го избута към оградата. Работниците се втурнаха вътре и го изведоха. Старецът плачеше — но не от страх.

Защото беше я познал.
Това беше същата горила, която той някога беше спасил от смъртта.
И онзи нежен прегръд беше нейният начин да му каже:
„Не съм те забравила.“