Блокът на затвора миришеше на ръждиво желязо, пот и страх.
Въздухът беше толкова гъст, че сякаш можеше да се разреже с нож.
В килията №17 докараха нов затворник — сивокос мъж на около шестдесет и пет години, който вървеше бавно, без да вдига глава, с спокойствието на човек, който вече е приел съдбата си.
Ръцете му трепереха, но не от слабост — това беше трепетът на човек, научил се да контролира всеки жест.
Името му: Симон Плата.
В досието: убийство при особени обстоятелства, доживотна присъда.
В килията имаше седем мъже. Всички се обърнаха да го наблюдават.
Лесно беше да го съдиш: стар, слаб, без връзки, без заплаха.
Но в очите му имаше нещо… ледено. Спокойствие, което смразяваше.
Лидерът на блока, „Чудовището“ — едър мъж на двадесет и пет с татуировки, които се изкачваха по шията му, го наблюдаваше с извита усмивка.
Той беше царят на мястото. Контролираше леглата, храната и правилата. Властта му се раждаше от страха, не от уважението.
— Е, дядо — подигра се, приближавайки се — тук всички нови трябва да служат. Разбра ли правилата?
Симон постави купата си на масата и отговори тихо:
— Правилата… винаги зависят от този, който ги пише.
„Чудовището“ се засмя и го бутна.
— Тук аз ги пиша.
Старецът не отвърна. Просто седна на долното легло и затвори очи.
Останалите се засмяха. За тях това беше обичайна сцена: още един старец, който скоро ще научи мястото си.
Но нещо в спокойствието на Симон не пасваше.
На следващия ден „Чудовището“ изля чиния гореща каша върху одеялото му.
Симон не реагира. Просто го погледна — с поглед студен, непробиваем.
— Какво става, старче? Замръзна ли? — засмя се „Чудовището“.
Мълчание.
Тогава го хвана за шията.
Старецът не се съпротивлява, просто каза:
— Не ме пипай, момче.
— А ако го направя? Какво ще направиш, старче? — изсъска „Чудовището“.
Симон го погледна. Миг кратък, остър, премина през очите му.
— Предупредих те.
Ударът дойде. Пиянска ръка се опита да го свали с юмрук в лицето.
Симон не падна. Просто избърса кръвта с пръст, погледна я сякаш не е негова и промърмори:
— Сега започна.
Тази нощ „Чудовището“ не можа да спи.
Чуваше тихи стъпки, шепоти, почти незабележимо движение в мрака.
Станал, видя само стареца, седнал на леглото си, буден, гледащ нищо.
— Не спиш ли, дядо? — попита той.
Мълчание.
След това спокойният глас:
— Да спиш е лукс за тези с чиста съвест.
На сутринта „Чудовището“ пак го провокира.
Нищо.
На третия ден загуби търпение. Извади самоделно ножче от под матрака и го забоде в стената до стареца.
— Или правиш каквото ти кажа, или ще ти отрежа ушите.
Тогава всичко се промени.
Симон повдигна ръка с толкова плавно движение, че никой не видя как.
В миг острието беше в ръката му, държано обратно, сякаш е родено да се използва така.
„Чудовището“ отстъпи.
— Какво по дяволите си ти?
— Не съм дявол — отвърна старецът — Просто имам опит.
Остави ножа на масата.
— Избирай внимателно битките си, синко. Понякога няма втори шанс.
Оттогава мълчанието царува.
Никой повече не го закачаше. Мълвата се разпространи:
„Този старец не е обикновен.“
„Говорят, че е бил агент… убиец от тайните служби.“
„Чудовището“ се преструваше, че се смее, но ръцете му трепереха.
През нощта сънуваше очите на стареца: сиви, неподвижни, като самата смърт.
Дни по-късно, затворник от съседния блок беше намерен мъртъв. „Сърдечен удар“, казваха.
Но тези, които видяха, знаеха истината: фина червена линия обикаляше шията му.
Тази нощ „Чудовището“ се приближи до стареца.
— Това беше ти? — прошепна.
Симон бавно вдигна поглед.
— А ако беше? Щеше ли нещо да се промени?
— Кажи ми! — извика младият, блъскайки масата.
— Не убих никого — отвърна старецът спокойно — Просто наблюдавам. Понякога хората се унищожават сами.
— Ти ги плашиш! — изревя „Чудовището“.
— Не — каза Симон, гледайки го със спокойствие, което смразяваше кръвта — Просто им показвам техните демони. Твоят живее под кожата ти.
Младият отстъпи, усещайки тръпки по тялото си.
Старецът го хвана за китката с невероятна сила за възрастта си. Сухо щракване.
„Чудовището“ изкрещя.
— Казах ти да не ме пипаш — прошепна старецът — Ако искаш да живееш, стой далече.
Оттогава „царят на блока“ престана да бъде такъв.
Станал дух, погълнат от параноя.
Три дни по-късно го намериха мъртъв, обесен с чаршаф. Самоубийство, казаха.
Симон само кимна, когато чу новината.
— Живя в страх твърде дълго — промърмори — Бяха въпроси на часове.
Килията №17 никога повече не беше същата.
Нямаше повече битки. Нямаше крясъци. Само гъст, уважителен мрак.
Дори надзирателите минаваха бързо пред решетката, избягвайки поглед навътре.
Старецът оставаше същият: спокоен, пишейки всяка нощ в старо тефтерче.
Когато почина месеци по-късно — без болка, без шум — го намериха с молива още в ръката.
На последната страница пишеше:
„Всяко чудовище носи човешка маска.
Важно е да знаеш кога да я свалиш.“
— Симон Плата, Агент №47. Дело приключено.
Оттогава никой не искаше да спи в килията №17.
Новите затворници искаха преместване още на зазоряване, мърморейки едно и също:
„Чувствам, че някой ме наблюдава.“
А по стената, изписани с почти невидими букви, оставаха думите:
„Мълчанието е най-добрият свидетел.“
Казват, че в лунни нощи все още се чува звукът на молив върху хартията.
Все едно самата Смърт продължава да води бележки.