Детската стая беше място на меки пастелни цветове и тежки сенки — място, където единственият звук би трябвало да бъде равномерното дишане на спящо бебе. Вместо това, тънък, пронизителен плач се надигна от махагоновото креватче, разкъсвайки тишината на полунощния час. Барнаби, остаряващият златист ретривър на семейството, реагира първи. Ноктите му тракаха ритмично по дървения под, докато обикаляше в тесен кръг около леглото, а тихите му скимтения отекваха в унисон с детския плач. Той усещаше тежестта на тишината от спалнята на родителите в края на коридора и разбираше, че те не са чули нищо. В отчаяние се изправи на задните си лапи, поставяйки ги върху дървените решетки на креватчето, опитвайки се да побутне матрака — неумел кучешки опит да успокои бебето.
Плачът само се засили, превръщайки се от тихо хлипане в остър, накъсан писък. Тревогата на Барнаби достигна връхната си точка; той излая силно и гръмко, сякаш можеше да събуди цялата къща, но коридорът остана тъмен и безмълвен. Той отново обиколи стаята, козината му настръхна, когато усети внезапен, необясним спад на температурата. Точно когато се готвеше да се втурне към вратата, за да повика помощ, застина. Ушите му се прилепиха към главата, а погледът му се впи в празния вход към коридора. Лаят му секна мигновено, заменен от ниско, гърлено ръмжене, което вибрираше в гърдите му. В тази абсолютна неподвижност звукът на плача се промени. Той не изчезна — той се премести. Плъзна се през стаята и се настани в най-тъмния ъгъл, където сенките бяха най-плътни.
Креватчето вече беше празно, одеялата — неподвижни, сякаш никога не са носили тежест. Барнаби дори не погледна натам. Очите му останаха вперени в прага на стаята, където от мрака се появи фигура. Беше майката на бебето, с помътнени от сън и странно далечни очи. Тя мина покрай кучето, сякаш беше призрак, и протегна ръце към тъмния ъгъл, откъдето все още се чуваше плачът. Когато стигна сенките, не откри нито чудовище, нито дух — а малък, светещ бебешки монитор, паднал зад стол, чийто високоговорител пращеше записан цикъл от детски плач.
Майката вдигна устройството и го изключи, потапяйки стаята в тишина, толкова дълбока, че почти тежеше във въздуха. Тя се обърна към креватчето, сърцето ѝ биеше лудо, и тогава видя съпруга си на прага, който държеше истинското им бебе. Детето беше будно, мигаше любопитно към кучето, но не издаваше звук. Бащата обясни, че го е занесъл в кухнята за нощно хранене преди десет минути, като е забравил, че мониторът с движение все още е настроен да възпроизвежда „успокояващ“ бял шум или записани плачове, за да ги алармира, ако стаята стане прекалено тиха.
Облекчението се разля из стаята като физическа вълна. „Преместващите се сенки“ се оказаха просто светлините от преминаваща кола, а „паникьосаното“ поведение на кучето — объркване на верен пазител, който не можеше да разбере защо чува бебе в единия ъгъл, а вижда хората в другия. Барнаби се отпусна на пода, положи брадичка върху лапите си и издаде дълбока, уморена въздишка. Майката се засмя тихо — звук, който разби последното напрежение в стаята — и взе бебето от ръцете на съпруга си. Те върнаха детето в креватчето, този път уверени, че мониторът е правилно изключен и домът най-после е истински, спокойно тих. Мистерията на изгубения плач беше решена, оставяйки след себе си само топлината на семейство, пазено от едно много уморено, но безкрайно вярно куче.