На 21 години разказвачката Керъл срещна Пол (32), вдовец с две деца – Миа (8) и Джон (6). Във въртележката на неговата „рутина на счупен мъж“ Керъл сбърка неговата потискаща интензивност с любов и бързо се въвлече, усещайки се „избрана“, когато той обясни, че тя е „спасила“ неговото семейство. След едва четири месеца Пол ѝ предложи брак, като настоя, че обещанието ѝ да бъде майка на Миа и Джон трябва да бъде част от ангажимента ѝ, използвайки вината ѝ за загубата на децата. Керъл се съгласи, вярвайки, че постъпва благородно и безкористно. На сватбата официално обеща да обича децата и да се грижи за тях, чувствайки се уверена от прошепнатото от Пол обещание: „Сега си наша. Завинаги и винаги.“
„Приказката“ умря веднага след завръщането им от медения месец. Керъл, работеща на пълен работен ден в застрахователна компания, се върна у дома, за да стане единствената домакиня – готвене, почистване и грижи за децата – докато Пол веднага се потопи в видеоигрите си. Когато Керъл се опитваше да наложи авторитет или да поиска помощ, Пол ѝ отвръщаше, че „малката ѝ работа“ е незначителна и той заслужава да се отпусне. Още по-лошо, той активно саботираше нейния авторитет, подкопаваше дисциплината при децата, намигаше при тяхното непослушание и я наричаше „дразнеща“. Децата бързо научиха, че Пол е „забавлението“, а Керъл – „врагът“, което доведе до открита неуважителност и изречението: „Ти не си моята истинска майка!“
Неизбежната точка на пречупване настъпи един вторник, когато Миа и Джон извикаха: „Нямаш право да казваш нищо! Ти си само глупавата жена на татко!“ и Пол отвърна, че е „твърде зает“, за да се грижи за тях. Керъл с болезнена окончателност осъзна, че е сама и че Пол я възприема само като безплатна, постоянно присъстваща гледачка, след като е манипулирал нейния ангажимент към децата. След още шест месеца търпение, Керъл най-накрая си тръгна. Опакова само личните си вещи и остави кратка бележка, изразяваща съжалението ѝ, че „е нарушила обещанията си към Миа и Джон“. Разводът протече бързо, но Пол обърна вината срещу нея, обвинявайки я, че е „изоставила“ децата му — вина, която я преследваше години наред.
Шестнадесет години по-късно Керъл беше щастлива с Марк, подкрепящ партньор, с когото имаше двама сина и отново беше омъжена. Точно когато най-накрая се примири с миналото, получи сърцераздирателен имейл от Миа. Миа се извини за своята жестокост и потвърди, че Керъл е била „единствената светлина“ в дома им и че баща им ги е манипулирал, за да избегне истинската родителска отговорност. Разтърсващата истина следваше: след като Керъл си тръгна, Пол бързо премина през още две жени, преди напълно да изостави децата си, което доведе до тяхното поставяне в приемни домове.
Презаредена от смесица на тъга и облекчение — осъзнавайки, че истинското провалено беше Пол — Керъл се съгласи да присъства на сватбата, окуражена от думите на Марк, че децата са проявили огромна „смелост“. На сватбата я посрещна Джон, който бе пораснал в дружелюбен млад мъж, с топла прегръдка. По време на тържеството Миа и Джон открито споделиха трудните си години в приемни домове и потвърдиха, че Пол ги е „изоставил“. Те казаха на Керъл, че е била „единственият възрастен, който всъщност се е грижил за нас“. Керъл осъзна, че вината ѝ е неоснователна; тя не ги е изоставила, а просто е преживяла невъзможна ситуация. Тази връзка я изцели и показа, че любовта, която е вложила през тези две години, е имала дълбок смисъл. Семейството, което намери сред „отломките“ на развален брак — Миа, Джон и нейните собствени синове — се превърна в безопасно и трайно семейство, което никога не беше планирала.