Лекарите бяха решили, че е време да изключат жена, която беше в кома цели три дълги месеца. Съпругът ѝ ги умоляваше да му дадат само още малко време да се сбогува. Той се наведе към ухото ѝ… и прошепна нещо ужасяващо.

Стаята беше тежка от мълчание. Само ритмичното бипкане на апаратите и слабата светлина на нощната лампа изпълваха пространството. В продължение на почти деветдесет дни тя лежеше неподвижна, докато съпругът ѝ седеше вярно до нея всеки ден. Държеше ръката ѝ, полагаше глава до нейната, прошепваше нежни думи на любов. За външния свят той беше олицетворение на преданост.

Когато лекарите му съобщиха, че надежда няма — че тялото ѝ се отказва и е време да я пуснат — той се разплака, сякаш сърцето му се разпадаше на парчета.

Моляйки за последен миг с нея, той стисна студената ѝ ръка, целуна челото ѝ и след това… прошепна думи, които никой не можеше да си представи. Той не знаеше, че някой отвън слуша.

Гласът му беше нисък, предназначен само за нея:
— Сега всичко, което притежаваш, е мое. Сбогом, скъпа моя.

Но той не беше сам. Детектив в цивилно чу всяка дума. Седмици наред полицията подозираше, че комата ѝ не е от случайност. Токсикологичните изследвания показаха малки следи от отрова в кръвта ѝ — недостатъчни да убият веднага, но достатъчни да я държат между живота и смъртта.

Затова те измислиха капан. Лекарите инсценираха „края“ ѝ, давайки на разследващите шанс да наблюдават внимателно. И с едно безразсъдно прошепване, съпругът се осъди сам.

В момента, в който напусна стаята, двама полицаи се приближиха. Първоначално изглеждаше объркан, опитвайки се да разбере защо блокират пътя му. Но когато видя студените, непреклонни погледи, лицето му побеля. Започна да заеква с оправдания — твърде късно. Белезници се затвориха около китките му и го поведоха по дългия коридор на болницата.

Междувременно тя остана. Лекарите знаеха, че без непрекъснатото капене на отровата, тялото ѝ може да започне да се възстановява. И действително — дни по-късно мониторите показаха признаци на съживяване. Пръстите ѝ потрепнаха, клепачите ѝ потрепериха и най-накрая тя отвори очи.

Светът я приветства с мек шепот на медицинската сестра:
— Сега всичко е свършило. Ти си в безопасност.

Първоначално тя не разбираше. Само по-късно научи истината: мъжът, който беше обещал любов, който седеше до леглото ѝ всеки ден, беше този, който я убиваше бавно.

А причината, поради която оцеля… беше този фатален момент, когато, пиян от победата, той прошепна най-тъмната си тайна на глас.