Саваната се събуждаше. Слънцето оцветяваше тревата в златно, а вятърът носеше мириса на прах и див живот. Двама рейнджъри — мъж и жена — тръгнаха на обход из района, където наскоро бяха забелязали странно движение. Всичко изглеждаше като обичайно утро. Но именно това утро се оказа такова, което никога няма да забравят.

Първо чуха тишината. Тази тишина, която плаши дори най-силните — мъртва, глуха, без звук на птици. А после го видяха.

Лъв. Велик, горд хищник — сега лежеше под едно дърво, почти неподвижен. Гривата му беше сплъстена, очите полузатворени, дъхът едва доловим. Когато се приближиха, рейнджърите спряха: дебела клонка беше захванала шията му като примка. Кожата беше разкъсана, кръвта изсъхнала. Явно е борил се. Дълго. И губел.

Нямаше връзка. Нямаше помощ. Само слънце, жега и отчаяно решение: да го спасят.

Жената с треперещи ръце приготви транквилизатор. Мъжът взе трион. Няколко мигновения — изстрел на спринцовката, тих стон на звяра… и тишина. Лъвът замлъкна. Сега всичко зависеше от тях.

Трионът скърцаше по сухата дървесина. Капки пот падаха на земята, слънцето печеше в очите им. Когато клонът най-накрая се пречупи, и двамата въздъхнаха — все едно се бяха измъкнали от кошмар.

Раната изглеждаше ужасно, но те не позволиха страхът да надделее. Бързо — антисептик, превръзка, антибиотици. После — носилки, джип и дълъг път към станцията. Два дни. Две нощи. Всяко вдишване на лъва беше като отброяване на надеждата.

Редуваха се на дежурство: единият следеше дишането, другият навлажняваше устата на звяра с вода. Лъвът беше между живота и смъртта — и само тяхната вяра го държеше на тази страна.

Когато най-накрая стигнаха до ветеринарите, започна борбата. Операцията продължи вечност. Но сутринта, когато първите слънчеви лъчи докоснаха масата, лъвът отвори очи. Слаб, но жив.

Минали десет дни. Гривата му отново блестеше на слънцето, а погледът му стана също толкова горд, колкото трябва да бъде при краля на саваната.

Рейнджърите го върнаха там, откъдето всичко започна. Клетката бе отворена — и той излезе. Не веднага, не прибързано. Обърна се. Дълъг поглед — дълбок, почти човешки. И едва след това — стъпка напред, в златната трева, в свободата.

Той не ръмжа. Просто гледаше. Все едно казваше: „Помня.“

За рейнджърите този ден не беше просто спасяване на животно. Това беше напомняне: дори пред царя на животните, в сърцето му бие същият живот, който заслужава да бъде защитен.