Малката Клара мечтаеше за зоопарк. Месеци наред дърпаше майка си за ръка, сочейки плакат с жираф, залепен на хладилника.

— Мамо, тате, моля ви, искам да видя животните! — повтаряше тя всяка вечер.

Но родителите ѝ бяха заети.
Баща ѝ, Михаил, се прибираше след дванадесетчасова смяна и дори собственото му дишане го изморяваше.
Майка ѝ, Анна, се връщаше от работа потънала в безкрайни задачи — готвене, почистване, отчети.

— Не сега, Клара — повтаряха те. — После.

И това „после“ всеки път разбиваше малкото ѝ сърце.

В съботите Клара обличаше розовата си рокля и сядаше до вратата, държейки обувките на коленете си.
Тя очакваше чудото да се случи.
Но чудото все не идваше.

Докато един ден Михаил не се предаде.
— Колко още този зоопарк! — изкрещя той. — Не виждаш ли колко съм уморен?

Клара не отвърна. Просто го погледна право в очите. И може би именно този поглед разтопи нещо в него.

На следващата сутрин каза:
— Събирайте се. Отиваме в зоопарка.

Радостта на Клара беше толкова голяма, че сякаш цялата къща светна.
Анна не можа да сдържи усмивката си, макар да мърмореше по навик:
— Да не е напразно.

Пътуването мина в мърморене и задръствания, но Клара не забелязваше нищо. Тя виждаше само вратите с надпис „Зоопарк“.

Първо бяха слоновете — огромни, величествени.
После лъвовете — сънливи и равнодушни.
Родителите скучаеха, гледаха в телефоните си.
Мечтата на Клара се топеше.

И изведнъж — тишина. Уединен ъгъл, зелена трева зад стъклото, камъни.
И там — малка тъмна фигурка.
Бебе горила.

То я гледаше право в очите.
Клара се приближи, притисна дланта си към стъклото.
Горилчето стъпи напред и докосна стъклото с малката си ръчичка.

— Здравей — прошепна тя. — Чаках те.

И сякаш разбра — тихо кимна.

Тълпата се събра. Родителите се обърнаха — и за първи път от дълго време чуха дъщеря си да се смее.
Чисто, искрено, истински.

И изведнъж горилчето вдигна ръка и ѝ махна.
Истински, осъзнат жест.

Клара се засмя и ѝ махна в отговор.
А миг по-късно от сянката излезе майката горила — огромна, спокойна. Тя се приближи и прегърна малкото, леко го бутна обратно към стъклото, сякаш казваше:
„Виж, учи се, така се показва любов.“

Анна замръзна. Михаил не можеше да откъсне поглед.
— Тя е по-добра майка от нас — прошепна Анна.

Михаил не отвърна — само кимна.

Клара се обърна:
— Виж, мамо? Махна ми!

Анна приседна, прегърна дъщеря си. Михаил се спусна до тях.
За първи път отдавна бяха просто семейство.

Горилата отведе малкото в сянката, но преди това то отново вдигна ръка — за сбогом.
Клара притисна дланта си към стъклото:
— Довиждане, приятелю.

Когато вървяха към изхода, Михаил тихо каза:
— Клара, прости. За това, че не те чухме.
Анна стискаше ръката му.
— Ще бъдем други.

В дълбините на волиерата майката горила седеше, държейки сина си и просто ги наблюдаваше.
И този поглед каза повече от хиляди думи.