Три седмици след опустошителната автомобилна катастрофа, при която десетгодишната им дъщеря Лили загина на място, а съпругът ѝ Даниел бе физически и емоционално сринат, Ерин се бореше да функционира в „празната си къща“. Стаята на Лили остана непокътната – тихо светилище на изгубения ѝ живот. Даниел бе погълнат от вина и рядко напускаше леглото, измъчван от факта, че е оцелял при катастрофата, която смачка седалката на Лили до шофьорската страна. Ерин се давеше в скръб, постоянно усещайки липсата на вещите на Лили, включително любимия ѝ ярко жълт пуловер, който полицията държеше като доказателство.
Една сутрин, докато седеше сама, обзета от мъка, Ерин чу отчаяно, настойчиво драскане на задната врата. Това беше Бакстър, лоялният Голдън ретривър микс на Лили, който се държеше тревожно, по начин, по който само той можеше, когато нещо наистина не е наред. Когато Ерин отвори вратата, Бакстър застана задъхан, с мек и познат жълт плат в устата си. За изумление на Ерин, това беше пуловерът на Лили – същият, който тя смяташе, че е в полицията. Бакстър бързо го остави пред краката ѝ, погледна я с умни, настойчиви очи и след това рязко се обърна и се втурна към задния двор, принуждавайки Ерин да го последва.
Бакстър поведе задъханата Ерин през дупка в оградата и през изоставен имот до входа на стар, неизползван склад. Вътре, скрита зад забравени инструменти, Ерин откри „гнездо“ от меки, познати дрехи: качулка на Лили, шал и любимата ѝ жилетка. Дълбоко в това импровизирано легло клекнеше слаба калика котка, която ритмично мъркаше и обгръщаше три малки, новородени котенца. Тогава Ерин осъзна, че жълтата дреха, която Бакстър носеше, не беше доказателството на полицията, а заместителният пуловер, за съществуването на който тя бе забравила.
Втората осъзнатост беше още по-дълбока: Лили през седмици тайно се грижеше за тази малка котешка фамилия, осигурявайки им топлина и безопасност, като им носеше собствените си дрехи за защита.
Обезоръжена от този таен акт на дълбока доброта, Ерин коленичи и осъзна, че това е ехото на любовта на Лили, което все още пулсира в забравения склад. Майката котка, спокойна и доверчива, не се съпротивляваше, докато Ерин милваше козината ѝ. Бакстър, очевидно горд, че е изпълнил задачата на Лили, бутна Ерин, докато тя внимателно не вдигна цялата котешка фамилия. Ерин ги занесе вкъщи и им устрои уютно гнездо в хола.
По-късно същата вечер Даниел слязъл долу и застанал в мълчание. Ерин му разказа тайната на Лили и как дъщеря им тайно се е грижила за малките животинки.
Докато Ерин говореше, дълбоката тъмнина в очите на Даниел леко се измести, заменена от крехка надежда. Той коленичи до жена си и нежно погали едно котенце, шепнейки: „Тя наистина имаше най-голямото сърце.“ Този момент се оказа повратен. Те запазиха котките, и всяко малко сърчице в коша стана постоянен, тих спомен за Лили. Ерин намери причина да става, да се грижи за животните и да им пее. Няколко нощи по-късно тя влезе в стаята на Лили, вдигна полуготова гривна и най-накрая заспа без кошмари. Тайната доброта, която Лили бе оставила, даде на родителите ѝ път напред, знаейки, че дори сред руините на скръбта им любовта и обещанието за нов живот намират начин да останат.