Разказвачката Лила беше на шест години, когато родителите ѝ загинаха от пиян шофьор. Страхът от възможността да бъде настанена в приемно семейство накара дядо ѝ, тогава на 65 години, незабавно да я приеме и да стане нейният единствен настойник и герой. Той се отказа от собствената си стая, научи се как да ѝ плете косата и посвети живота си на нея, вдъхновявайки амбицията ѝ да стане социален работник и да спасява деца, точно както той беше спасил нея. Но с растежа си Лила започна да се чувства разочарована и ядосана от една постоянна фраза на дядо си: „Не можем да си го позволим, малка.“ Този възприет недостиг означаваше стари дрехи, остаряла техника и живот, ограничен от финансови трудности, което Лила тълкуваше като доказателство, че обещанието на дядо ѝ – че може да стане всичко – е било лъжа.
Тази горчивина се превърна в тревожен страх, когато дядото, вече с проблеми със здравето, тежко се разболя. Без пари за гледачка, Лила се справяше едновременно с последните си изпити и с грижите за него, усещайки как паниката расте с всяко влошаване на състоянието му, и отчаяно се притесняваше за несигурното си бъдеще. Кратко преди смъртта си, дядото се опита да ѝ каже нещо важно, но Лила, приоритизирайки спокойствието му, каза, че ще говорят „по-късно“ – момент, който никога не се случи. След смъртта му Лила остана сама, затрупана от сметки и изправена пред ужасната перспектива да трябва да продаде къщата, за да оцелее, заключавайки, че дядо е бил твърде горд, за да поиска помощ, и сега тя трябва да плати най-високата цена за неговата бедност.
Две седмици след погребението Лила получи мистериозно обаждане от представителка на банка, госпожа Рейнолдс, която ѝ обясни, че дядото ѝ „не е бил това, което тя си е мислела.“ Лила се притесни от огромни дългове и побърза към банката, но госпожа Рейнолдс бързо я успокои, разкривайки, че дядото всъщност е бил един от най-отговорните спестители, които някога е срещала. Шокиращата истина беше разкрита: дядото ѝ е живял икономично в продължение на 18 години и е създал ограничен образователен тръст на нейно име, малко след като я е приел. Всяко „Не можем да си го позволим“ всъщност е било съзнателен акт на саможертва, за да спести пари и да осигури мечтата ѝ.
Госпожа Рейнолдс ѝ представи писмо, което дядото бил написал няколко месеца по-рано. В бележката той се извини за многото „не“ и обясни, че този недостиг е бил необходим, за да гарантира, че Лила ще може да осъществи мечтата си да стане социален работник и да спасява деца. Той потвърди, че къщата е напълно изплатена и че тръстът разполага с достатъчно средства, за да покрие четири пълни години обучение, настаняване, издръжка и щедро джобни пари за всяка държавна университетска програма. Докато четеше бележката, Лила се разплака в офиса, осъзнавайки истинската големина на любовта и жертвата му.
С премахнатото финансово бреме и сигурното си бъдеще, благодарение на дълбокия акт на преданост на дядо ѝ, Лила избра най-добрата програма по социална работа в щата и бе приета бързо. Тази вечер стоеше на верандата, поглеждайки звездите, и прошепна обещание на починалия си дядо: „Ще ги спася всички, точно както ти спаси мен.“ Лила разбра, че „лъжата за недостига“ е бил най-големият акт на любов, който някога е познавала, и бе решена да изживее живот, достоен за неговата монументална жертва и непоклатим героизъм.