Минаха шест месеца, откакто Виктор изгуби съпругата си. Все още слагаше масата за двама, все още се улавяше, че иска да ѝ разкаже новините от деня. Всяка неделя той отиваше на гробището — с червени рози, нейните любими. Поставяше букета и тихо казваше:
— Прости ми… така и не се научих да живея без теб.

Но един ден забеляза нещо странно: след седмица розите изчезнаха. Нямаше нито листенце, нито стъбло — сякаш някой ги бе взел цели. След още седмица — пак. И още една — същото.

Пазачът само сви рамене:
— Кой знае, може да са бездомници или хлапета.

Тогава Виктор постави малка камера, скрита под камък. Когато вечерта изгледа записа — сърцето му се сви.

Към гроба се приближи момиченце на около осем години. Внимателно взе букета и побягна.

Следващата неделя Виктор реши да я изчака лично. И ето я — в сиво палтенце, с плитки, стоеше до съседния гроб. Там имаше малка плоча с името на момче.

— Момиченце, ти ли взимаш моите цветя? — попита той тихо.

Тя уплашено кимна.

— Извинете, чичо… Тук лежи моят брат. Мама плаче, но нямаме пари за цветя. А аз не искам той да е сам, без тях. Помислих си, че жената от красивия паметник няма да се разсърди…

Виктор стоеше безмълвен. После коленичи и прегърна детето.

Оттогава всяка неделя носи два букета — един за жена си и един за момчето. А момиченцето го чака при портите.

Понякога чуждата болка е ключът към нашето собствено изцеление.