Сутринта беше тиха. Старата улица дремеше под ленивото слънце, когато внезапно се разнесе глух, яростен звук — сякаш някой разбиваше метал с нечовешка сила. Хората надникнаха през прозорците, минувачите се обърнаха — и замръзнаха.

На покрива на бял ван стоеше възрастен мъж. В ръцете си държеше тежък чук и с всеки удар превръщаше колата в купчина смазан метал. Металът стенеше, покривът пукнеше, стъклата се разпадаха, а с всеки удар от гърдите му се извиваше потиснат писък — смес от болка, отчаяние и лудост.

— Господи… какво прави той? — прошепна жена от съседната къща.

След няколко минути се разнесоха сирени. Полицията пристигна веднага. Двама офицери се приближиха внимателно, качиха се на степенката и изтръгнаха чука от ръцете му. Мъжът не оказа съпротива. Само тихо каза:
— Стига. Достатъчно.

Той седна направо на бордюра, сведе глава и заплака. Сълзите се стичаха по прашното му лице, ръцете му трепереха. Когато полицаите го попитаха защо го е направил, отговорът излезе глухо, почти шепнешком:
— Това беше колата на сина ми.

Тишината се спусна мигновено.

Синът му загина в катастрофа само преди седмица. Ванът, който стоеше пред тях, беше същият, в който животът му се прекъсна. Мъжът не можеше да го гледа. Всеки път, когато минаваше покрай него, виждаше кръвта по метала, чуваше последния звън на спирачките в ушите си.

И днес, на изгрева, той просто не издържа. Взе чука и започна да удря. Да удря, докато болката не спря да съществува.

Полицаите стояха мълчаливо. Един отвори поглед, друг избърса очите си. Никой не виждаше престъпник — само баща, смазан от загубата.

Когато го отведоха, той се обърна към смазаната кола и прошепна:
— Прости, сине… не исках да ти причиня болка.

Улицата отново потъна в тишина — онази, в която болката звучи по-силно от всякакъв вик.