Година след като загуби майка си при трагична автомобилна катастрофа, разказвачката беше изненадана и потресена от новината, че баща ѝ се е сгодил за близнака на майка ѝ, Лена. По време на вечеря, която странно ѝ се стори твърде позната, тя забеляза, че Лена носи престилката на майка ѝ и се движи из къщата с рутина и лекота, които точно имитират навиците и домашния ритъм на покойната. Бащата ѝ обясни, че Лена била голяма опора по време на неговата скръб и в крайна сметка се нанесла, за да се грижи за ястията и прането, но бързината на връзката и „съвпадението“ в поведението на Лена оставиха разказвачката дълбоко притеснена.
Съмненията ѝ се потвърдиха по време на предсватбено тържество, когато бабата я повика настрана, усетила напрежението ѝ. Те се оттеглиха в къщата на бабата, където старите фотоалбуми и детските тетрадки разкриха скрита история на завист и обсебеност. Станало ясно, че Лена е прекарала целия си живот в сянката на сестра си Адриен и е таяла дълбока ревност. Дневниците разкриха тревожен модел: години наред Лена е практикувала манерите и стила на обличане на сестра си, тъй като смятала, че Адриен е само „заместител“ за живота, който тя самата заслужава.
Най-тревожните доказателства дойдоха от по-нови цифрови съобщения, открити на таблета на бабата. В серия студени, пресметнати съобщения, изпратени след инцидента, Лена признава на майка си, че умишлено имитира Адриен, за да манипулира скръбния ѝ вуйчо. Тя се хвали как той реагира, когато изпълнява задачите точно като сестра си, и обяснява, че най-накрая се чувства като част от живота, за който е мечтала с десетилетия. Разказвачката разбира, че баща ѝ не е обичан, а системно измамен от заместител, и се втурва към мястото на сватбата, за да я спре.
Тя пристига точно в момента, в който се разменят обетите, и извиква, че церемонията трябва да бъде прекъсната. Пред шокирани гости тя излага доказателствата за обсебеността на Лена и разобличава брака като изключително манипулативен акт, а не като истинска връзка, родена от утеха. Тя подлага на съмнение поведението на Лена и разкрива, че „интуитивното“ познание за нуждите на баща ѝ всъщност е резултат от години внимателно наблюдение и имитация. В стаята настъпва тежка тишина, когато баща ѝ за пръв път разбира истинските мотиви зад поведението на Лена.
Сватбата е отменена, когато бащата осъзнава, че е твърде разбит, за да разграничи починалата си съпруга от обсебената ѝ сестра. Отчаяните молби на Лена – че това е „нейният шанс“ – само потвърждават егоистичните ѝ мотиви. Въпреки болезнената конфронтация, илюзията за „равенство“, която е обременявала семейството, окончателно се разрушава. Разказвачката напуска мястото с биещо сърце, но със съвест, спокойна за това, че е защитила паметта на майка си и е предпазила баща си от живот, основан на лъжа.