За 73-годишен пенсионер на инвалидна количка, градината е повече от парче земя; тя е убежище на спокойствието и символ на независимостта. Разказвачът се грижи старателно за две млади кленови дървета и няколко застаряващи вечнозелени растения, намирайки удовлетворение в това да пълни къщички за птици и да защитава дърветата от суровата зима. Този мир бе разклатен, когато млада съседка започна да третира границата на имота като лична сметище, хвърляйки кенчета от енергийни напитки, торбички от бързо хранене и фасове. Въпреки липсата на уважение, разказвачът първоначално избра пътя на най-малкото съпротивление, тихо изчиствайки боклука, за да избегне ненужния стрес от конфронтация.
Ситуацията ескалира след силен снеговалеж, когато разказвачът откри купчина домакински отпадъци – кисело бира, кафе и остатъци от храна – умишлено изсипани под младите кленови дървета. Предумишленото действие бе потвърдено от ясни следи от стъпки, водещи директно от страничната врата на съседката. Когато бе призована на разговор, младата жена реагира с потресаващо самодоволство и присмех, подигравайки се на възрастта и физическото състояние на разказвача. Тя прие жалбата с усмивка и предложи разказвачът, тъй като „все пак ровичка в пръстта навън“, просто да стане нейният личен сметосъбирач, за да убива времето си.
Но какво не знаеше наемателката: разказвачът живееше до този дом вече тридесет години и бе доживотен приятел с собственика, Том. Докато съседката гледаше на мъжа в инвалидната количка като на безпомощна „градинска украса“, разказвачът документираше нередностите с седмици. С нарастващ дигитален албум с датирани снимки и доказателства за нарушаване на договора за наем, той се свърза с Том. Реакцията на собственика беше незабавна и категорична; месечно прекратяемият договор и подписаната от нея клауза за поддръжка на градината предоставяха всички правни средства за незабавно изгонване.
Разказвачът нанесе последния удар с доза ирония, връчвайки на съседката малка „подаръчна кутия“, съдържаща копия на документираните доказателства и иск за изгонване. Първоначалното високомерие на жената изчезна, когато осъзна, че арогантността ѝ ѝ е коствала дома. Тя се опита да се разсърди и нарече разказвача „горчив старец“, но той остана невъзмутим. Конфронтацията бе ясно предупреждение: докато жената виждаше само ограничен живот в инвалидната количка, тя пренебрегваше корените, израснали в общността през годините, и устойчивостта на човек, който отказва да бъде третиран като невидим.
До петък товарният камион бе изчезнал, а спокойствието се върна в квартала. На следващата сутрин разказвачът се търкулна из свежия, чист сняг, най-накрая освободен от смрадта на боклука и шума на неуважителната съседка. Младите кленови дървета стояха сигурни и защитени, а кардидалите се върнаха към обичайния си график. Седейки в тишината на сутринта, разказвачът изпита дълбоко удовлетворение, знаейки, че макар тялото му да е ограничено, духът и способността му да „изхвърля боклука“ са останали напълно непокътнати.