Един скромен дърводелец на име Картър седеше в оживената зала на семейния съд, стискайки папка с юридически документи, докато внимателно наглеждаше пет малки деца, които бяха заплашени да бъдат разделени от социалните служби. Само преди няколко седмици той беше видял лицата им в списък за спешно настаняване на деца без семейна грижа. Без да се поколебае, изтегли всичките си спестявания, преустрои работилницата си в уютен дом и поръча специално изработени двуетажни легла, за да има място за всяко едно от тях.
Неговата адвокатка Даян го предупреди, че шансът самотен мъж да осинови наведнъж пет деца е почти нищожен. Липсата на съпруга, ограничената здравна застраховка и необичайното жилище бяха сериозни пречки, които едва ли щяха да убедят съда. Въпреки това социалната работничка Бевърли забеляза нещо, което не можеше да бъде измерено с документи – въпреки всички административни трудности децата вече се чувстваха спокойни, защитени и сигурни, когато бяха до Картър.
По време на съдебното заседание прокурорът настойчиво го разпитваше за миналото му и за финансовата тежест, която доброволно поемаше, решавайки да отглежда пет непознати деца. Когато съдията го попита защо е готов да жертва всичко за тях, Картър се изправи спокойно и уверено пред целия съд.
С разтреперан от вълнение глас той разкри истината. Преди двадесет години именно в същата тази съдебна зала и той е бил едно от пет деца, останали сираци след смъртта на родителите си. По съдебно разпореждане братята и сестрите му били разделени и изпратени в различни приемни семейства. Картър никога нямаше да забрави как е тичал след колата, която отвеждала най-малкия му брат, докато момчето отчаяно плачело и викало името му. Този болезнен спомен го преследвал през целия му живот и го накарал да си обещае, че ако някога има възможност, ще направи всичко по силите си никое друго дете да не преживее същата трагедия.
Думите му разтърсиха съдебната зала. В съчетание с искреното свидетелство на социалната работничка Бевърли те убедиха съдията да отхвърли искането на държавата децата да бъдат разделени. Вместо това съдът предостави на Картър временното попечителство над всичките пет деца.
Когато заседанието приключи, шестимата излязоха заедно под топлата следобедна слънчева светлина. Картър внимателно закопча предпазните колани на всяко дете в своя микробус и за първи път от дълго време всички знаеха, че пътуват към едно истинско място, което вече можеха да нарекат свой дом.