Кучето умираше. Казваше се Цезар. Някога силен, сив-сребрист, сега лежеше неподвижно, само гърдите му леко се повдигаха.

Ветеринарят, тръгвайки вечерта, тихо каза:
— До сутринта няма да издържи.

Юлия бършеше сълзите си на мивката, Никита гледаше през прозореца — към двора и старата круша.

— Не можем повече да го мъчим — прошепна тя.
— Утре — отвърна съпругът ѝ. — Не днес.

В ъгъла, сред кубчетата, играеше тяхната едногодишна дъщеря — Яна. Тя усети, че вкъщи е станало прекалено тихо.
Обърна се и произнесе първата си дума:

— Це…за…сър.

Юлия затаи дъх. Никита не можеше да повярва.
— Тя каза името му…

Момичето протегна ръце. Юлия я сложи на пода.
Яна пълзеше към дивана и докосна лапата на кучето.
— Це…за…сър спи — прошепна тя, едва изговаряйки.

Кучето мръдна с опашка. С усилие обърна глава — и я положи на коленете на детето.
Юлия закри устата си с ръце.
— Той я чува…

Яна тихо се засмя, прегърна го за шията и прошепна:
— Остани.

Думата прозвуча изненадващо ясно.
Цезар въздъхна. Дишането му стана равномерно, спокойно.

— Господи… — прошепна Юлия. — Той диша.

Към разсъмване кучето вече спеше спокойно. Гърдите му се повдигаха ритмично, като сърце, намерило смисъл да живее.

Сутринта слънчевите лъчи нахлуха през прозореца.
Юлия се събуди и видя, че Цезар седи. Главата му беше вдигната, погледът ясен.
— Никита, виж!

Той докосна врата на кучето — пулсът беше равномерен, топъл.
— Жив е.

Когато дойде ветеринарят, не можеше да повярва на очите си.
— Вчера казахте, че не диша — припомни той.
— А вижте сами — отвърна Никита.

Докторът го слушаше дълго, после поклати глава:
— Кръвното е нормално. Сърцето бие. Не мога да обясня. Понякога… живеят, докато усещат, че са нужни.

Оттогава Цезар пак излизаше във двора, топлеше се на слънцето и тихо удряше с опашка по пода, когато Яна строеше кула от кубчета до него.

След две седмици направи първите си крачки — направо към него.
Той се наведеше, за да ѝ е по-лесно да се държи за козината му.
Юлия плачеше и се смееше:

— Тя върви към него.

На снимката, където малката прегръща Цезар, Юлия после написа:

„Любовта ги научи и двамата да вървят.“

А когато след месец Цезар заспа завинаги, всичко беше тихо и светло.
Яна се приближи, прегърна го и каза същата дума, както в първата нощ:
— Остани.

Под старата круша поставиха камък.
Юлия сложи до него лилаво детско пуловерче.

Понякога, при разсъмване, Никита се кълне, че чува тих лай от градината.
Юлия се усмихва:
— Браво, старче. Справяме се.

И всеки път, когато слънчев лъч пада върху стария диван, Яна поглажда мястото и прошепва:
— Це…за…сър.

Защото любовта наистина умее да побеждава смъртта.