Преди тринадесет години станах баща на малко момиче, което бе загубило всичко. Родителите ѝ ги нямаше, а тя се прилепи към мен в спешното отделение и прошепна: „Моля те, не ме оставяй сама.“ Тази нощ обещах, че никога няма да го направя. Отгледах я като собствена кръв, изградих живота си около нея и я обичах при всяко одраскано коляно, при всеки кошмар през нощта, при всяка постигната цел.
Когато стана на шестнадесет, тя беше остра, упорита и забавна – онова дете, което се усмихва с очите, когато си развълнуван, но тайно иска да бъдеш там. Имах сигурна работа, дом и сърце, което постепенно се отваряше към Мариса – медицинска сестра, на която се доверявах… до онази нощ, когато ми показа нещо, което ми накара кръвта да се застопори в жилите.
Камери за наблюдение заснеха маскирана фигура, ровеща в сейфа ми – мястото, където държах колежанския фонд на Ейвъри. Първата ми мисъл бе ужас и предателство. Но истината бе още по-странна. Самата Мариса го бе инсценирала. Тя се призна самодоволно: „Тя не е твоя дъщеря.“ Жената, която смятах за част от семейството, се опита да унищожи живота, който бях изградил с момичето, което обичах.
Не оставих място за обсъждане – Мариса беше изгонена. Никакъв спор, никакви обяснения. Ейвъри, бледа и трепереща, ме погледна от стълбите, страхувайки се, че може би и тя ще бъде поставена под въпрос. Прегърнах я и прошепнах: „Няма работа, няма жена, нищо не струва да те загубя. Ти си моя отговорност. Ти си моята дъщеря.“ В този момент светът се изправи отново.
Някои вярват, че семейството е въпрос на кръв. Но Ейвъри ме избра онази нощ в спешното отделение, а аз я избирам всеки ден. През всяко предизвикателство, всяка болка, всяко изпитание на страха – любовта означава да си там. Това е родителство: несъвършено, хаотично и абсолютно неразрушимо.