Първата Коледа на Клеър като вдовица не се усещаше като празник, а по-скоро като преследване. Три месеца след като загуби съпруга си Евън след изтощителна двугодишна битка с рака, животът ѝ като 35-годишна библиотекарка се превърна в поредица от празни ритуали в дом, който все още миришеше на него. Сред „сцената“ на скръбта ѝ – обувките му до вратата, якето му на стола – единственото, което се усещаше истинско, беше ежедневната ѝ среща с възрастен мъж на име Робърт, който седеше на пейка пред работното ѝ място. Облечен в износено палто и ръкавици без пръсти, той стана константа в живота ѝ; приемаше малките ѝ дарове – сандвичи и кафе – с проницателен, остър поглед и винаги същите загадъчни думи при сбогуване: „Грижи се за себе си, скъпа.“
Тихият утех на рутината се разби в жестокия, студен Бъдни вечер, когато обичайното му спокойствие се превърна в видим страх. Той сграбчи ръката на Клеър и изрече ужасяващо предупреждение: „Моля те, не се прибирай днес.“ Смразена от мисълта, че този „чужденец“ знае името ѝ и съществуването на сестра ѝ, Клеър последва съвета му и избяга в апартамента на сестрите си. Логичната част от ума ѝ крещеше, че той е нестабилен, но тежестта в гласа му намекваше за опасност – не физическа, а емоционална. Тя прекара неспокойна нощ, чакайки авария, която никога не настъпи, само за да се върне на Коледното утро на библиотечната пейка и да поиска истината.
Седейки на чистия утринен въздух, Робърт най-накрая свали маската си на „бездомник“ и разкри, че е бивш колега от строителството, който е познавал Евън отдавна преди Клеър. Той доказа самоличността си с интимни детайли от миналото на Евън, но истинското откритие бе в дебел плик, който Робърт бе извадил от пощенската кутия на Клеър предишната вечер. В него имаше документи от службата за закрила на детето за десетгодишно момче. Светът на Клеър се разтърси, когато разбра, че Евън има син от кратка връзка преди брака им – дете, за което самият той научил едва след като вече бил болен. Робърт бе поставен на тази пейка като пазител, възложен от умиращия мъж, за да предпази Клеър от шока на това откритие до правилния момент.
Последното парче от пъзела беше писмо в неповторимия почерк на Евън – глас от отвъдното, който обясняваше мълчанието му. Той не е пазил тайната от липса на доверие, а от отчаяно, погрешно желание да предпази Клеър, докато тя вече „го носеше“ през болестта му. Той обяснява, че майката на момчето наскоро е починала и е оставила детето само на света. Писмото беше молба за милост, апел към Клеър да отвори сърцето си за момчето, което носи кръвта и очите на Евън – съпроводена с вечната му благодарност, дори ако тя не може.
Когато слънцето напълно изгря на Коледа, скръбта на Клеър се трансформира от статична, самотна болка в сложен ново начало. На границата между стара тайна и несигурно бъдеще тя реши да остави „отворена“ вратата за социалната служителка; тя отказа да позволи на сина на Евън да бъде забравен от единственото семейство, което му е останало. Робърт, който най-накрая изпълни обещанието си към умиращия приятел, даде на Клеър последното „Грижи се за себе си“, докато тя се връщаше у дома. Тя вървеше напред с тежко сърце, но за първи път от месеци не беше сама; носеше наследството на мъж, който я е обичал несъвършено, и надеждата на едно момче, което имаше нужда от дом.