Извадих безжизненото телце на малко мече от реката — но това, което се случи след това, се превърна в изпитание, което никога няма да забравя.

Разхождах се по брега, където течението се движеше тъмно и равномерно, когато нещо странно привлече погледа ми. Близо до повърхността се носеше малка форма — мече, което едва се люлееше с водата.

Първоначално си помислих, че малкото просто плува, играе си. Но когато приближих, ледена тревога се впи в гърдите ми. Тялото му бе отпуснато. Плуваше неподвижно, като лист.
„Горкото създание… сигурно се е удавило,“ прошепнах, навеждайки се да го извадя.

С нежност го издърпах върху кален бряг. Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да го върна към живот — натисках малките му гърди, търках мократа му козина, молех се безмълвно да поеме дъх. Но нищо не се случи. Телцето остана неподвижно, очите му — полузатворени, тихо застинали.

И тогава — нещо се случи, което накара кръвта ми да застине.

Зад мен се разнесе ниско, гръмовно ръмжене. Всеки косъм по тялото ми се изправи. Обърнах се — бавно — и сърцето ми спря. Само на няколко крачки стоеше огромна мечка — майката. Очите ѝ горяха, а дъхът ѝ излизаше на облаци в студения въздух.

Тя видя малкото в ръцете ми — и яростта ѝ избухна. С рев, който разтърси дърветата, тя се изправи на задните си лапи, извисявайки се над мен. Земята потрепери.

Пуснах мечето и се втурнах да бягам. Пулсът ми биеше в ушите, но тя беше по-бърза. Само след секунди ме настигна. Лапата ѝ се стовари върху гърба ми с чудовищна сила — ноктите ѝ прорязаха кожата ми. Болката пламна, ослепителна. Залитнах, кръвта пропи ризата ми.

И все пак страхът ме тласкаше напред. Пробивах си път през клони и храсти, докато ръмженето ѝ гърмеше зад мен — първо близо, после по-тихо… докато гората потъна в тишина.

Накрая се строполих на прашен път, задъхан, с парещ гръб и замъглено зрение. И в този миг — треперещ, окървавен, жив по чудо — разбрах едно с ужасяваща яснота:
Природата има свои закони — и когато човек ги прекрачи, той се превръща единствено в натрапник.