Към входа на най-луксозния петзвезден хотел в града се приближи възрастен мъж с износено сако и стари обувки. Казваше се Ричард Морган. В ръката си държеше малка чанта, а на кръста — бастун. Но охранителят на входа, мислейки го за просяк, го спря рязко. „Това не е благотворителна организация,“ изрече той с пренебрежение, докато гостите наоколо го гледаха с насмешка. Ричард обаче остана спокоен.
Когато се отправи към рецепцията, студената и известна със своето високомерие рецепционистка го посрещна със същото презрение. Жената обяви цените на хотела така, че всички да ги чуят, подигравайки се на Ричард, и го остави да чака в ъгъла. Минутите се точеха бавно; персоналът и гостите го игнорираха и шепнеха помежду си, забавлявайки се. Ричард седна тихо на стол и отбелязваше с внимание цялото отношение към себе си.
Когато най-накрая поиска среща с мениджъра, и той излезе с високомерна поза. В този момент рецепционистката грабна кофа с мръсна вода, оставена от чистачката, и в пристъп на ярост я изсипа върху главата на възрастния мъж. В лобито настъпи ледена тишина; всички бяха шокирани, но Ричард просто свали намокреното сако, избърса лицето си и изправен срещу персонала, каза спокойно: „Благодаря за освежаващия душ, сега да се заемем с работата,“ и протегна ръка към телефона си.
Няколко минути по-късно адвокатите и членовете на борда на хотела нахлуха в лобито и истината удари всички като шамар: този „бедняк“ всъщност беше единственият собственик на хотелската верига — Ричард Морган. Охранителите бяха моментално изведени, а високомерната рецепционистка бе включена в професионален черен списък и кариерата ѝ приключи.
След като подписа документите, Ричард се обърна към персонала с исторически урок: „Никога не съди човек по дрехите му. Това нека бъде най-голямото ви поучение.“ На следващия ден хотелът отвори вратите си както обикновено, но вече всички знаеха една истина: уважението към всеки човек, който минава през тези врати, е най-сигурният залог за кариера.