Животът на Мередит бе необратимо променен в един обикновен вторник, когато тя реши да прекара почивния си ден, подреждайки хаоса, натрупан през петте години на тавана. Сред прашните кутии тя откри сантиментални реликви, които изрисуваха горчиво-сладък портрет на четиринадесетгодишния ѝ брак с Грант. От първото звънче на Ема до бебешките дрешки на Калеб — всяка вещ пробуждаше спомен, разкриващ тихо емоционалната дистанция на съпруга ѝ. Мередит започна да осъзнава, че докато тя смяташе тези моменти за „най-красивите в живота си“, Грант през цялото това време се намираше на ръба на събитията, възприемайки бащинството като поредица от задължения, а не като източник на радост.
Носталгията се превърна в шокиращо откровение, когато Мередит чу как Грант се прибира неочаквано вкъщи, убеден, че е сам. От таванския вход тя подслуша телефонен разговор с брат му Мат, в който той говореше с непринудена близост, каквато никога не проявяваше към нея. Грант призна, че домът се чувства „истински“ само когато децата отсъстват, и че няма никакви бащински инстинкти към тях. Той описваше ролята си като „неохотно гледане на деца“ и призна, че всяка вечер чака само дъщеря му и синът му да заспят, за да може най-накрая да „поеме въздух“ — напълно незнаещ, че съпругата му слуша всяка дума от таванските греди.
Предателството обзе Мередит като горещ прилив по врата ѝ и я накара веднага да го изправи пред фактите. Когато го конfrонтира с коментара за „гледането на деца“, Грант не предложи прибързано извинение; вместо това упорстваше на позицията си, твърдейки, че не може да контролира чувствата си, и че финансовата му подкрепа би трябвало да бъде достатъчна. Той настояваше, че липсата на любов не е проблем, защото вече са преминали през всичко, без децата да „забележат“. Тази студенина потвърди нарастващото подозрение на Мередит, че „стабилният“ им брак всъщност е фасада, основана на негодуванието му и на собствената ѝ слепота към емоционалната му отсъствие.
Когато разглеждаше детските рисунки на Ема — на които Грант винаги бе нарисуван в края на хартията — Мередит разбра, че децата ѝ са забелязали дистанцията на баща им през цялото време. Тя осъзна, че желанието на Грант да се върне към живот „преди децата“ е дълбоко несъвместимо с нейния живот като майка. Разбирайки, че децата ѝ заслужават дом, свободен от тихото бреме на бащината пренебрежителност, тя взе мигновено решение да сложи край на брака. Тя информира шокирания и блед Грант, че ще подаде молба за развод, осъзнавайки, че липсата на любов към собствените деца е пропаст, която нито терапия, нито срещи някога могат да преодолеят.
Страданието завърши с Мередит, отново изправена в средата на тавана, когато светлината над кутиите и стария ѝ живот угасна. Тя се обади на майка си, за да удължи престоя на децата при нея и така ги предпази от непосредствените последствия, докато се подготвяше за новата си реалност. Докато Грант се оплакваше от загубата на „свободата преди децата“, Мередит гледаше подредените кутии, пълни със спомени, и знаеше, че не може да си представи живот без Ема и Калеб. Тя напусна дома не с тъга, а с яснота, че децата ѝ са дар, на който той никога не е заслужавал.