В болничната стая цареше гробна тишина.
Слабата светлина от монитора осветяваше бледото лице на Алекс – полицай, който бе рискувал живота си, за да спаси други… и сега се намираше на прага на смъртта.

Часове наред лекарите се бореха да го задържат жив.
Но раните му бяха прекалено тежки.

Един от лекарите наведе глава, изтощен.
— …Съжалявам.

Мониторът издаде дълъг, равен звуков сигнал.
Сърцето на Алекс бе спряло.

До вратата стоеше немска овчарка — неговият служебен партньор, верен приятел.
Заедно бяха участвали в спасителни операции, преследвания, патрули.
А сега тя сякаш разбираше, че се случва нещо ужасно.

Медицинска сестра, с треперещ глас, попита:
— Може ли… да я пуснем да се сбогува?

Лекарите кимнаха.

Кучето пристъпи бавно, с отпуснати уши и поглед, вперен в своя човек.
Приближи се до леглото, подуши го нежно… и изведнъж нещо се промени.

Започна да лае отчаяно.
Скочи върху леглото, буташе ръката на Алекс, дърпаше дрехата му, раздвижваше тялото му със сила.

— Изведете животното! — извика някой.

Но в този миг един от лекарите видя немислимото.
— Почакайте! Ръката му… помръдна!

Всички застинаха.

Мониторът, който току-що бе притихнал, издаде едно леко „бип“… после още едно…
Сърцето на Алекс отново заби.

Медиците реагираха мигновено — адреналин, кислород, дефибрилатор.
Екипът се движеше трескаво, воден от мъничка искра надежда.

Минути по-късно зелената линия на екрана вече показваше слаб, но стабилен ритъм.
Алекс беше жив.

Кучето легна до него, положи глава върху гърдите му, сякаш искаше да го поддържа буден с топлината си.

Никой в стаята не успя да сдържи сълзите си.
Това животно бе усетило онова, което апаратите не можеха да открият.

Тази нощ всички разбраха — любовта и вярността могат да бъдат по-силни от самата смърт.