Вечерта преди училищния празник единадесетгодишният Мартин внимателно преброи своите дванадесет долара и се опита да разпредели бюджета си за пица, игри и огромни бисквити. Майка му Елена искаше да му подари незабравим следобед, затова го изненада с банкнота от 50 долара и му каза да си купи всичко, което ще го направи щастлив. На следващия следобед обаче Елена получи обаждане от учителката на Мартин, госпожа Петрова, която през сълзи я помоли незабавно да дойде в училище, за да види какво е направил синът ѝ с парите.
Когато Елена забързано влезе в училищния физкултурен салон, тя видя Мартин с хартиена корона на главата, застанал зад сгъваема маса под табела с надпис „БЕЗПЛАТНИ НАГРАДИ“. Около него се беше образувала дълга опашка от развълнувани деца. Скоро тя разбра, че Мартин бил забелязал как няколко негови съученици, сред които и едно срамежливо ново момиче на име Анна, се чувствали изолирани, защото нямали възможност да си купят награди. Вместо да похарчи парите за лакомства за себе си, Мартин използвал всичките 50 долара, за да купи награди за щанда. След това се обединил с доброволците на празника и организирал конкурс за вицове, в който всяко дете печелело играчка, независимо дали разказвало виц или просто правело смешна физиономия.
Още по-трогателно било това как Мартин помогнал на Анна, която се притеснявала да говори пред връстниците си. Когато някои деца започнали да проявяват нетърпение по време на нейното участие, Мартин спрял играта и въвел строго правило: никой няма право да пришпорва останалите. След това тихо упражнил с нея един виц три пъти, докато тя не се почувствала достатъчно уверена, за да го разкаже пред всички. Финалът на вица ѝ разсмял целия физкултурен салон, спечелил ѝ плюшено зайче и веднага накарал няколко момичета да я поканят да играе с тях.
Вдъхновен от щедростта на Мартин, директорът на училището, господин Иванов, решил щандът с безплатните награди да стане постоянна част от бъдещите училищни празници. Той го нарекъл „Щандът на втория шанс“ и поканил Елена да се присъедини към родителския организационен екип. На следващия училищен празник щандът отново бил там, този път препълнен с играчки, дарени от хората, а Мартин го управлявал заедно с Анна, която вече била много по-уверена в себе си.
Същата вечер Мартин се прибрал у дома с огромна бисквита от празника, която бил купил със собствените си пари, за да я сподели с майка си. Използвайки своите 50 долара, за да гарантира, че нито един негов съученик няма да се почувства изключен, Мартин не само създал трайна училищна традиция на доброта, но и донесъл тази радост обратно у дома, за да я сподели с най-близкия си човек.