В едно северно селище, на края на глухите карелски гори, живееше стар дървар. Той делеше дома си с дъщеря си, нейния съпруг и малкото им синче — тихо, със светли очи момче, заради което дядото би направил всичко.

Един летен ден дърварят се отправи дълбоко в гората за боровинки — искаше да зарадва внука си с пресни плодове. Той познаваше тези места като петте пръста на ръката си, затова се изкатери далеч, там, където плодовете са по-едри, а въздухът по-гъст.

Клекнал на земята, постави кошницата до себе си и започна да бере — съсредоточено, бавно, без бързане. Толкова се увлече, че не забеляза как се озова на ръба на дълбока яма. И изведнъж над тишината се разнесе страшен ръмеж.

Преди него стоеше мечка. Огромна, настървена, приближаваща се с пъхтене, сякаш решена да накаже нежелания гост.

Но дърварят не се стресна — никога не вървеше в гората без пушка. Повдигна ствола нагоре и изстреля. Ехото се понесе между дърветата, мечката отскочи настрани… но не се отдалечи.

Тогава старецът разбра — причината не е в него. На земята, на няколко крачки, лежеше малко мече. Малко, жално пищящо, с лапа хваната в капан. А майката стоеше до него, невежа как да помогне.

Човекът бавно се приближи. Извади джобния си нож, внимателно разхлабил железото и освободи малкото. Меченцето се устреми към майка си, а дърварят, без да чака да се съвземе от уплаха, побърза да се оттегли.

Той вървеше бързо, усещайки как зад гърба му пукаха клонки. Изглеждаше, че някой го следва. Само когато стигна до края на гората, се осмели да се обърне — и я видя. Мечката стоеше сред дърветата и гледаше. Дълго. Не с гняв, не заплашително. В погледа ѝ имаше нещо човешко — сякаш благодарност. Но тогава дърварят не го осъзна. Мислеше, че просто е избегнал нападение по чудо.

Минa година.

Вечерта старецът седеше до прозореца и чакаше дъщеря си и зет си — те бяха отишли в града за детско креватче. Семейството очакваше попълнение, а дърварят непрекъснато поглеждаше към пътя. Но слънцето вече клонише към залез, а те все още ги нямаше.

Изведнъж в дома влетя съсед — блед, задъхан.
— Беда! — извика той. — Из селото обикаля мечка! С окървавена паст и нещо в зъбите!

Дърварят грабна якето си и излезе навън. Хората се събраха, викаха, стреляха във въздуха. Мечката, без да се отдалечава, стоеше на края на гората. Когато видя стареца, тя внезапно спусна глава, приближи се и положи на земята нещо, увито в червена тъкан. После, сякаш успокоена, се отдръпна.

Дърварят застина. Позна я. Тази същата мечка.

Той направи крачка напред. На тревата, завито в роклята на дъщеря му, лежеше бебето. Живо. Внукът му.

Сърцето на стареца прескочи. Разбра — мечката иска той да тръгне след нея. И тръгна. Мечката вървеше бавно, постоянно оглеждайки се назад, докато не го доведе до стар мост, изоставен и гнил. Под моста — пропаст, камъни и двама души.

Зетят беше мъртъв. Дъщерята едва дишаше.

С помощта на съседите я извадиха. Лекарите по-късно казаха — чудо е, че е оцеляла. Когато се съвзе, тя разказа, че е убедила мъжа си да мине пеша по познати места. Дъските на моста не издържали, рухнали. От страх започнали родилни болки. Спомняла си само как мечката се приближилa — и после паднала в пропастта.

Тогава старецът разбра всичко. Мечката върна дълга. Спаси внука му — същото, както той някога спаси малкото ѝ. Той си спомни погледа от гората. Не злоба — благодарност. Сега най-после можеше да я разпознае.