Когато съпругът ми напусна този свят толкова рано, на дъщеря му беше едва пет години.
Оттогава всички грижи за нея бяха върху мен. Отнасях се към нея като към собственото си дете: хранех я, лекувах я, помагах ѝ с уроците, стоях до леглото ѝ нощем. По-късно я подкрепях при постъпването в колеж, помагах ѝ както с думи, така и с дела.

Сега осиновената ми дъщеря е вече на тридесет. Всички тези години тя беше до мен, но напоследък забелязах промяна — стана отдалечена и студена. Притеснявах се: дали е уморена да отделя сили за мен, станах ли ѝ тежест?

Една вечер тя се прибра и каза:
— Събери си багажа. За първите дни вземи само най-необходимото.

Не разбирах какво се случва:
— Къде отиваме? — попитах.
Тя мълчеше. Събрахме куфара, а по пътя тихо плачех, мислейки, че ме води в старчески дом. В гърдите ми се беше свил ком — не беше ли всичката ми любов и подкрепа забравена?

Но колата спря пред голяма двуетажна къща. Изтрих сълзите и излязох. Пред мен се откриваше подредена градина, бял фасад, просторни прозорци и добре поддържан двор.

Дъщеря ми ме погледна и тихо каза:
— Мамо… това вече е нашият дом. Ти винаги мечтаеше за такъв. Дълго спестявах, за да изпълня мечтата ти. Прости за студенината — криех всичко заради изненадата. Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

Стоях смаяна, не вярвайки на очите си. Сълзи течаха по бузите ми, но вече не от болка — това бяха сълзи на радост. Разбрах, че нейната любов никъде не е изчезнала, просто е намерила своето специално изражение.