Млада жена се връщаше към дома си по магистралата насред свирепа виелица. Снегът блъскаше предното стъкло като бяла, непрогледна стена и пътят почти не се различаваше. Когато наближи мястото на онази трагична катастрофа, в която преди години бе изгубила съпруга и сина си, тя намали скоростта. Както всеки път, щом минаваше покрай кръста, издигнат в тяхна памет, отбиваше колата в опасната отбивка. Когато фаровете прорязаха снежната буря, върху белия покров се открои шокиращо, яркочервено петно.
Слезе от автомобила и се приближи. В снега лежеше неподвижна вълчица – изтощена, на прага на замръзването. До нея трепереха от студ и страх две малки вълчета, сякаш умоляваха майка си да се изправи. Разумът ѝ нашепваше незабавно да се върне в колата – дори ранена, една вълчица остава опасна. Но сърцето ѝ надделя. Когато се наведе да помогне, забеляза детайл, който спря дъха ѝ.
По снега се виеха накъсани следи, простиращи се километри назад. Вълчицата не бе вървяла – тя се бе влачила. С невероятно усилие бе стигнала точно до мястото, където синът ѝ бе поел последния си дъх, и бе спряла там. Осъзнаването разтърси жената до дъното на душата ѝ; коленете ѝ омекнаха и тя припадна върху снега. Сякаш невидима сила бе прошепнала на животното, че помощ може да намери единствено на това пропито с болка място.
Когато дойде на себе си, жената почувства, че сякаш самият Бог я е изпратил в онази нощ, за да спаси тези създания. Дълбоката рана от това, че някога не е успяла да спаси най-скъпите си хора, можеше сега да намери утеха чрез тези безпомощни животи. Тя извади одеяла от багажника, внимателно уви майката и малките и ги пренесе едно по едно в колата. После пое към най-близката ветеринарна клиника.
За пръв път от години насам безкрайната ѝ скръб отстъпи място на лъч надежда. В онази нощ тя не спаси само едно вълче семейство – започна да изцелява и собствената си наранена душа. Странното и дълбоко символично съвпадение на съдбата ѝ показа, че дори в най-мрачната точка на живота може да поникне ново начало.