Младото момиче, всеки път когато се поглеждаше в огледалото, виждаше познато, но чуждо лице: кичурите, разпилени по възглавницата, и космите, останали по четката всяка сутрин, вече се бяха превърнали в мъчение. Тя бе изтощена не само от болестта, но и от болезненото напомняне в отражението си. Накрая пое дълбоко въздух и прошепна на себе си: „Достатъчно е. За да оцелея, трябва да го приема.“
Облече любимия си пуловер и пое към кварталната бръснарница, където от години обслужваха мъже с татуировки, които изглеждаха сурови отвън. Веднага щом влезе, майсторите забелязаха изражението ѝ и разбраха, че нещо не е наред. Седна на стола, прегърна ръцете си и с треперещ глас каза: „Деца, поради химиотерапията косата ми пада. Не мога повече. Моля ви, обръснете я изцяло.“
В бръснарницата настъпи тежка тишина. Гигантите, които винаги се шегуваха, внезапно замлъкнаха. Близкият ѝ приятел-бръснар тихо включи машинката. Първите кичури коса паднаха на пода, а сърцето на младото момиче се сви. Студеният въздух докосваше голата ѝ глава и сълзите потекоха неконтролируемо. Тя покри лицето си с ръце и хлипаше: „Боже, косата, която от години отглеждах, изчезва… толкова ме боли.“
И тогава се случи нещо, което никога няма да забрави. Приятелят ѝ-бръснар изключи машинката за миг, докосна раменете ѝ и каза: „По този път никога не си сама.“ После отново включи машинката, но този път не върху косата ѝ, а върху своята гъста черна коса. В очите на момичето се четеше изумление, докато той обръсна собствената си коса напълно.
През сълзи тя попита: „Какво правиш? Защо?“
Бръснарят се усмихна и отговори: „Ако ти водиш тази битка, аз съм до теб. Косата ще порасне отново, но приятелството и подкрепата са най-важни.“
Младото момиче усети как безсилието се заменя с огромна благодарност. Когато се погледна в огледалото, видя не косата си, а истинската красота на своята борба. И разбра, че вече не е сама в този път.