След смъртта на обичаната си баба Евелин, Кейт откри, че жената, която беше нейният опорен стълб в живота, е кръшнала дълбока, цял живот пазена тайна. Десетилетия наред Евелин е спазвала едно непоклатимо правило: тежката метална врата към мазето трябваше винаги да бъде заключена. Кейт гледаше с любопитство към тази забранена зона през детството си, но с времето, като възрастна, прие странността на строгия характер на баба си. Едва след смъртта ѝ, Кейт и партньорът ѝ Ноа отключиха ключалката – очаквайки да намерят стари мебели, но вместо това разкриха скрита история, изпълнена с тъга и сила на духа.
Мазето се оказа изключително подреден архив на тайния живот на Евелин: касетки с миниатюрни, пожълтели одеялца, бебешки обувки и трогателна снимка на тийнейджърката Евелин, държаща новородено. Документите – документи за осиновяване, откази от агенции и изтъркано тефтерче – разказваха историята на дъщеря, която Евелин е трябвало да даде за осиновяване на шестнадесет години, много преди да се роди собствената майка на Кейт. Тефтерчето беше съкровено свидетелство на четиридесетгодишни безуспешни опити за откриване, изпълнено с кратки, болезнени бележки като „Все още нищо“ и „Надявам се, че е добре“. Оказа се, че мазето не е било просто място за „стари вещи“, а убежище за търсене, което Евелин е водила в пълна самота.
Шокирана от откритието, че има леля, за която никога не е знаела, Кейт реши да завърши търсенето, започнато от баба ѝ. Тя се ориентира сред объркващите, често несъществуващи архиви на осиновителните регистри от средата на миналия век и накрая, като последна надежда, се обърна към ДНК тест. Процесът беше изтощително изпитание на търпението, огледало на фрустрацията, която баба ѝ е изпитвала половин век. Когато най-сетне се появи съвпадение – жена на име Роуз, живееща само няколко града по-нагоре – Кейт разбра, че отговорите, които Евелин е търсила цял живот, най-накрая са на една ръка разстояние.
Кейт организира среща с Роуз в спокойно кафене, където семейното приличие беше незабавно неоспоримо. Когато видя очите на баба Евелин в лицето на непознатата, Кейт ѝ показа доказателствата от тайното мазе: снимките, правните документи и най-вече тефтерчето. Роуз, израснала с убеждението, че е „тайна, която трябва да се погребе“, се просълзи от доказателството, че биологичната ѝ майка никога не е престанала да се бори за нея. Срещата превърна наследството на скрита срам в споделена история на обич и принадлежност и даде на Роуз онази завършеност, която Евелин никога лично не е могла да ѝ подари.
Въпреки че срещата не доведе до моментална филмова трансформация, тя създаде истинска връзка, позволявайки историята на Евелин да намери своя завършек. Днес Кейт и Роуз поддържат близки отношения и намират утеха в общите черти и поведения, които преодоляват пропастта между поколенията. Чрез отключването на мазето, Кейт не само разкри мистерията; тя изпълни последното желание на баба си и гарантира, че дъщерята, изгубена четиридесет години, най-накрая се връща в обятията на семейството. Всеки път, когато Роуз се смее, Кейт усеща удовлетворителното „цъкване“ на вече завършен пъзел и почита жената, която я е отгледала, като намери човека, с когото тя самата никога не се е срещнала.