Шестдесетгодишният брак на Розмари и Хенри се крепеше на непоклатима отдаденост, но върху него падна сянка, когато Хенри постави строга забрана: Розмари никога не трябваше да влиза в гаража му. Години наред тя уважавала това правило, мислейки, че това е просто негово лично убежище за джаз и изкуство. Любопитството ѝ обаче достигнало своя връх, когато забелязала, че поведението на Хенри се е променило – от романтично внимание към странна, почти страховита бдителност. Един следобед, когато Розмари открила вратата на гаража леко отворена, тя влязла и видяла стените покрити със стотици портрети на себе си във всяка възраст – включително тревожни „бъдещи версии“ с дати като 2027 и 2032 година.
Тайната на портретите се превърнала в съкрушително откритие, когато Розмари последвала Хенри до частна неврологична клиника. Там тя случайно чула консултативна сесия, която разтърсила целия ѝ свят: Хенри от пет години тайно управлявал диагнозата ѝ за ранна форма на Алцхаймер. Прогнозите на лекаря – кога ще загуби способността да разпознава лица и кога ще настъпи сериозен когнитивен спад – съвпадали с датите на „бъдещите картини“ на Хенри. Той използвал своето изкуство като отчаян опит да „спре времето“, за да запази същността на жената, която обичал, преди болестта да унищожи идентичността ѝ.
Когато Розмари го попитала директно, първоначалната болка от неговата тайна била заменена от огромното тежестта на неговата преданост. Хенри признал, че е спестявал всичките им спестявания и бил готов да продаде къщата, за да финансира експериментално лечение за 80 000 долара, което може би ще им осигури още няколко години яснота. Неговите картини не били знак за афера или обсебеност от друга жена, а пътеводител за бъдещето; той ги рисувал така, както тя би могла да стане, за да може да я разпознае, дори когато самата тя вече не би се познала. Той обещал, че ако тя го забрави, ще „помни достатъчно и за двамата“.
Убедена в истината, Розмари решила да се бори до Хенри, вместо да се остави на болестта. Тя започнала строг медицински режим и водела дневник на паметта, записвайки внимателно имената и качествата на децата и внуците си, за да устои на приближаващата мъгла. Прекарвала време с Хенри в гаража, наблюдавала 17-годишното момиче с боя на носа и изтощената, но сияеща млада майка. На най-мрачната картина – тази от 2032 година – тя добавила своето упорито послание: „Ако забравя всичко друго, надявам се да помня как той държеше ръката ми.“
Пътуването на Розмари вече е състезание с времето, дефинирано от любов, която надхвърля традиционните граници на паметта. Тя знае, че умът ѝ може да отслабне, но „паметта на душата“ за шестдесетгодишното им партньорство остава непоклатим котва. Тя продължава да пише в дневника си и оставя инструкции за бъдещото си „аз“, да вярва на мъжа, който от гимназията е сърцето ѝ, дори ако името му стане загадка. За Розмари и Хенри вечерта на живота им не означава тъмнина на забравата, а постоянната светлина на любов, която отказва да пусне.