Петгодишният път на изцеление на Джулия се крепеше на болезнена лъжа: че съпругът ѝ Ричард, с когото беше била омъжена цели 38 години, е изоставил щастливия им брак заради друга жена. След като внезапно обявил „аферата“ си и бездушно извършил развода, Джулия изгражда живота си наново около твърдото ядро на неговото предателство. Едва на погребението на Ричард фасадата се пропуква. Таинствена жена в сива рокля, на име Шарлот, се приближава до Джулия и разкрива, че е била хосписна сестра, която се е грижила за Ричард през последните му дни. Това откритие създава разтърсваща нова реалност – Ричард не е изневерявал; той е бил умиращ.
Истината се оказва умишлено, саможертвено заблуждение. Преди пет години на Ричард е диагностициран панкреатичен рак в четвърти стадий. Невъзможно за него било да понесе мисълта, че Джулия ще преживее „разпада“ му, наблюдавайки всяка минута от страданието му, затова решава да инсценира скандал. Той поема ролята на злодей, вярвайки, че ако Джулия го намрази, ще намери сили да продължи напред и да изгради живота си. Дори подписва формални болнични документи, за да гарантира, че никой няма да я потърси, използвайки така нейната добросъвестност като оръжие, като принуждава развода под претекст за изневяра.
Когато накрая Джулия прочита писмото, оставено от Ричард, тя се изправя пред мъж, който я е обичал „до самия край“, макар и на ужасна цена. Той обяснява, че е искал тя да го „мрази достатъчно дълго, за да си тръгне“, за да не бъде потопена заедно с него в тежестта на болестта му. Писмото, предназначено като последен романтичен жест, оставя Джулия с комплексна смесица от облекчение и гняв. Чрез организирането на развода си Ричард едностранно е отнел свободата ѝ на избор и ѝ е отказал възможността да изпълни клетвата „в добро и зло“, която са споделяли десетилетия.
Емоционалното тегло на това откритие се простира и върху децата им – Джина и Алекс, които през половин десетилетие са смятали баща си за чудовище. След като прочитат писмото, семейството трябва да примири образа на мъжа, разрушил дома им, с мъжа, който пожертвал репутацията си, за да им осигури мир. Осъзнаването, че Ричард е носил смъртната си диагноза и тежестта на това да бъде мразен в пълна изолация, създава нов вид скръб – не заради „предателството“ на афера, а заради дълбоката самота на неговото тайно мъченичество.
В крайна сметка последният жест на Ричард е да върне „нас“ на Джулия, като ѝ оставя удостоверението за любимата им хижа край езерото. Проста бележка я приканва „да остави светлината на верандата да гори“ – символична молба да спре да живее в сянката на лъжата му. Когато Джулия проследява познатия му почерк, ѝ става ясно, че въпреки че ѝ е отнел избора да остане, той е постигнал целта си: тя все още стои изправена, все още живее и най-накрая е свободна от срама, който той я е принудил да носи. Светлината на верандата става свидетелство за любов, която е както несъвършена, така и страстна – доказателство, че дори светлина, запалена от гняв, в крайна сметка може да отведе някого у дома към истината.