Сара беше двадесет и девет годишна доброволка в болница, която беше като вцепенена от скорошната загуба на майка си. Единствено намираше утеха, когато сядаше до пациенти, които посрещаха смъртта сами. Именно там тя срещна седемдесет и две годишния Георги — тих и добродушен мъж с износена зелена раница, който притежаваше рядката способност да изслушва дълбоко всеки човек около себе си.
След като се познаваха само от няколко дни, Георги я помоли да се омъжи за него. Те си казаха „Да“ в болничната стая, като използваха езичето от кенче лимонада вместо пръстен. Така той получи спътница до себе си през последните седем дни от живота си.
След тихата смърт на Георги неговият адвокат предаде на Сара избелялата зелена раница и ѝ обясни, че покойният ѝ съпруг е искал тя да научи истината за него.
Сара очакваше да намери финансови документи или семейни тайни, но когато отвори ципа на раницата, вместо това откри десетки пликове, надписани с имена на обикновени места като „Автобусна спирка“, „Хранителен магазин“ и „Летище“.
Във всеки плик имаше някакъв обикновен предмет — стар касов бон, билет за пътуване или друго незначително на пръв поглед нещо — придружен от кратка, загадъчна бележка, написана на ръка и посветена на човек, чието име не беше споменато.
На дъното на раницата лежеше износен бележник, в който Георги беше записал стотици обикновени човешки срещи. Той описваше моменти, в които самотни или изпитващи трудности непознати правеха малка крачка напред.
Сара осъзна, че Георги не се опитваше да лекува тези хора. Той просто им отделяше цялото си внимание и им показваше, че тяхното съществуване има значение в свят, който често не забелязва самотните.
Докато четеше думите му, тя започна да разбира, че самотата не е просто липса на компания. Тя е дълбоката болка от това да останеш напълно незабелязан.
В търсене на отговори Сара отново се срещна с адвоката и откри изрезка от вестник, която разкриваше, че Георги всъщност е бил отдаден консултант за хора в траур в продължение на четиридесет години.
Той умишлено беше пазил професията си в тайна през целия си живот, защото вярваше, че наранените хора се отварят по-свободно, когато не се чувстват като пациенти, подложени на клинично лечение.
Преди да си тръгне, адвокатът подаде на Сара последен плик с надпис „След вторник“. Георги беше наредил той да ѝ бъде предаден едва след погребението му.
В последната бележка Георги беше оставил на Сара прост списък с красиви занимания на открито, напомняйки ѝ, че животът тихо продължава да се крие дори в най-обикновените вторници.
Следвайки странните му инструкции, Сара посети ботаническа градина, яде ванилов сладолед и наблюдава патиците край едно местно езеро. Постепенно собствената ѝ вцепенена от скръб душа най-сетне започна да се освобождава от болката.
В крайна сметка тя разбра, че не може да излекува мъката и не може да промени загубата. Но научи, че най-голямата човешка доброта понякога се състои просто в това да се погрижиш никой да не бъде принуден да носи тежкото си бреме напълно сам.