Екзекутираният затворник Итън, застанал между студените бетонни стени на килията си, изчакваше последните си часове, когато изрече единственото си желание: да види още веднъж старото си куче — единственото му убежище в този свят. Когато тежката стоманена врата на килията изскърца и се отвори, вътре не влезе просто животно, а последната останала частица от изгубената човечност на Итън. Надзирателите заеха местата си, наблюдавайки мълчаливо този емоционален момент, който излизаше извън обичайната рутина.
Старият белгийски малиноа, с побеляла муцуна, се приближи бавно към своя стопанин. Итън, с оковани ръце, докосна козината му и се разрида неудържимо. За този човек, отхвърлен от семейството и приятелите си, кучето беше последното живо доказателство за безусловната любов. Всички в стаята очакваха тази тъжна раздяла да приключи в тишина.
Но когато дойде моментът на раздялата и надзирателите направиха движение да отведат Итън към екзекуцията, се случи нещо, което смая всички. Спокойното и възрастно куче изведнъж се превърна в яростен защитник. Застанал пред Итън като жива преграда, то наежи козината си, показа зъбите си и с оглушително ръмжене предизвика цялата затворническа охрана. Сякаш отказваше да приеме присъдата над своя стопанин и се опитваше да спре смъртта.
Служителите бяха принудени да отстъпят; верността на кучето надделя дори над оръжията и заповедите. Когато се опитаха да го изведат насила, то се плъзгаше по пода с лапи, но не пускаше своя човек. В този миг коридорите се изпълниха не просто с лай, а с вик на безусловна вярност и отчаяна защита.
Накрая, когато кучето бе изведено с усилие, в затворническите коридори се възцари тежка, почти нереална тишина. Итън погледна след него и за първи път лицето му се отпусна в спокойно усмихване. Макар и отписан от всички, той знаеше, че в последния си миг някой е застанал срещу целия свят заради него — и това му даде смелост да приеме смъртта.