Кабината се превърна в симфония от хаос — високочестотен механичен писък, който погълна ритмичното боботене, към което пътниците бяха привикнали само допреди минути. Гравитацията изглеждаше по-скоро като деликатно предложение, отколкото като закон, докато хеликоптерът се заклащаше рязко наляво, а хоризонтът зад стъклото се размиваше в шеметно петно от зелена гора и сиво небе. Алармите пулсираха в трескав червен ритъм върху таблото, в унисон с ударите на сърцето на всеки на борда. Пилотът, ветеран на име Елиас, бе стиснал челюст толкова силно, че сякаш всеки момент щеше да се пропука, а кокалчетата му бяха побелели, докато се бореше с лоста за управление. Всеки път, когато успееше да спечели и сантиметър стабилност, нов порив на вятъра или механичен трус я изтръгваше от ръцете му.
— Падаме! — изпищя глас отзад, прорязвайки рева на отказващия двигател. Паниката, по-заразна от всяка треска, помете тясното пространство. Мъжът на мястото до пилота, воден от първичен инстинкт за оцеляване и пълна липса на летателен опит, се хвърли напред. Той впи десницата си в ръката на Елиас с отчаяна, желязна хватка, опитвайки се да дръпне управлението към себе си. Това беше най-лошото, което можеше да направи. Хеликоптерът се наклони опасно, носът му се заби към короните на дърветата отдолу. — Пусни! — изрева Елиас с глас, в който кънтеше абсолютна власт. Тогава, в ход, който противоречеше на всяка логика, пилотът внезапно пусна лявата си ръка от контролите и се пресегна към малък, вдълбан лост близо до пода.
Внезапното изместване на тежестта на Елиас и частичното освобождаване на управлението накараха машината да се залюлее за последно — едно прилошаващо пропадане, от което стомасите на всички се преобърнаха. Но маневрата не беше акт на капитулация, а пресметнат риск. Освобождавайки едната си ръка, Елиас успя да задейства системата за аварийна авторотация — последен механичен байпас, който отделяше двигателя от роторите. Истеричното стържене на умиращата турбина изчезна, заменено от призрачно свистене, докато витлата започнаха да се въртят свободно, задвижвани единствено от възходящата сила на въздуха при падането. Тишината бе почти по-ужасяваща от шума, но бясното въртене се забави.
След като двигателят вече не се бореше срещу физиката на спускането, хеликоптерът се превърна от падаща тухла в гигантско, въртящо се семе от явор. Елиас отблъсна натрапчивата ръка на пътника с остър удар с лакът и отново вкопчи и двете си ръце в лоста, приковал поглед в тясна просека край коритото на пресъхнал поток. В последния възможен миг той коригира ъгъла на лопатките, използвайки натрупаната енергия на въртящите се ротори, за да омекоти удара. Приземяването далеч не беше грациозно — разтърсващ костите тътен, който пречупи колесниците и пръсна долните стъкла — но кабината остана изправена. Докато роторите забавяха ход до ритмично „флик-флик-флик“ и накрая спряха, единственият останал звук бе пукането на изстиващия метал и накъсаното дишане на оцелелите.
Елиас се облегна назад, полетният му гащеризон бе подмокрен от пот, и най-накрая пусна управлението завинаги. Пътникът, който се беше опитал да поеме контрола, седеше разтреперан, заровил ръце в скута си и гледаше пилота със смесица от срам и страхопочитание. Никой не проговори дълго време; реалността на твърдата земя под тях бе чудо, което още не бяха готови да изрекат. Елиас бръкна в джоба си, извади смачкана карта и почука с пръст върху приблизителното им местоположение. Той погледна групата, а една уморена, но стабилна усмивка най-сетне проби стоическото му изражение. Намираха се дълбоко в дивата природа, на мили от целта си, но бяха живи, а неистовият писък на алармите най-после бе заменен от тихото, успокояващо шушнене на вятъра през боровете.