Беше тихо неделно утро в ресторанта на Маги — онова малко местенце, където кафето винаги е горещо и всички знаят името ти. Камбанката над вратата звънна и влезе Уолтър Дейвис — деветдесетгодишен мъж със сребърна коса, бастун и бавна, но уверена походка.

Уолтър закусваше тук всяка сутрин от двадесет години. Винаги поръчваше едно и също — черно кафе и две палачинки — и се сядеше на същата маса до прозореца.

—Добро утро, Уолтър — поздрави го Маги с усмивка.— Днес изглеждате елегантно!
—Опитвам се да те впечатля, Маги — отвърна той с усмивка.— Осемдесет години опитвам и все още не се отказвам.

Двамата се засмяха, но преди тя да успее да му налее кафе, вратата се отвори рязко. Влязоха пет здрави мотористи. Ботушите им туптяха по пода и атмосферата се промени мигновено.

Лидерът, мъж с татуировка на змия, която се извиваше по шията му, изкрещя:
—Хей, красавице! Пет хамбургера и не забравяй кафето.

Маги кимна учтиво и побърза към кухнята. Уолтър продължи да закусва, спокойно, сякаш нищо не се случва.

Но мотористите го забелязаха.

—Гледай дядото — подигра се един.— Изгуби ли се, старче? Това не е старчески дом.

Уолтър вдигна поглед. Сините му очи бяха спокойни, но твърди.
—Просто закусвам, момчета. Не се притеснявайте за мен.

—Закусваш? — засмя се лидерът.— Това е нашето място.

Маги се напрегна.
—Моля ви — прошепна тя.— Това е мястото на Уолтър. Седи там отдавна, още преди ресторантът да има стени.

Мъжът намръщи чело.
—Тогава може би е време да намериш друго място.

Смехът се изви. Един от тях взе бастуна на Уолтър и започна да го върти във въздуха.
—Хубаво дърво, старче. С това ли ще се защитиш?

Мълчание обви ресторанта.

Уолтър остави вилицата на чинията.
—Ще се радвам да ми го върнеш, синко.

—Ами ако не искам? — отвърна другият, приближавайки се.

Маги, трепереща, посегна към телефона под плота. Но Уолтър спокойно вдигна ръка.
—Не е нужно, Маги.

Извади малък телефон от джоба на якето, отвори го и натисна бутон.
—Тук Уолтър — каза тихо.— Може би ще ми трябва малко помощ в ресторанта на Маги.

Затвори, върна се към кафето си и продължи както нищо да не се е случило.

Мотористите се разсмяха.
—Ще се обади на клубчето си по бинго!

Уолтър не отвърна.

Минaха няколко минути. Напрежението оставаше. И тогава, отдалече, се чу ревът на няколко двигателя. Първо един, после много. Звукът растеше, обгръщайки ресторанта като гръм.

Петте мотористи спряха да се смеят. Лидерът се изправи, погледна през прозореца… и побледня.

Паркингът беше пълен с мотори, повече от двадесет, всички блестящи на утринното слънце. Мъжете, които ги караха, носеха кожени жилетки с емблемата „Iron Hawks Veterans Club“.

Двигателите угаснаха едновременно. Тишината бе поразителна.

Вратата се отвори и висок мъж с сива брада влезе. Спря пред Уолтър.

—Добро утро, Командир — каза, поздравявайки с уважение.

Уолтър кимна.
—Добро утро, момчета. Благодаря, че дойдохте толкова бързо.

Лидерът на младите мотористи мигна.
—К-Командир?

Ветеранът от „Iron Hawks“ го погледна строго.
—Имаш ли проблем с полковник Уолтър Дейвис?

Името прозвуча като гръм. Мъжете замръзнаха. Знаеха кои са Iron Hawks: национален клуб, съставен само от военни ветерани, известни с дисциплина и лоялност.

Уолтър беше техният основател, награден пилот от военновъздушните сили.

—Аз… не знаех… — плахо прошепна лидерът.

Уолтър спокойно взе бастуна си.
—Не попита.

Iron Hawks се разположиха около тях, твърди, но без агресия. Мъжът с брада проговори:
—Мисля, че е време да изчистите бъркотията, да се извините на госпожата и да си тръгнете, преди да продължите да се правите на смешни.

Петте мотористи бързо събраха чиниите и изчистиха масата. Един почисти бастуна на Уолтър с кърпа и го върна треперещ.
—С-съжалявам, сър. Не искахме проблеми.

Уолтър го погледна спокойно.
—Уважението се дава свободно, не когато ти го изискват.

—Да, сър. Извинете, госпожо. Вече си тръгваме.

Излязоха почти тичайки.

Ветераните се засмяха тихо.
—Все същият, Командир — каза един.
—Все още не съм изгубил навика — усмихна се Уолтър.

Маги въздъхна облекчено.
—Уолтър Дейвис, почти получих инфаркт!
—Просто още една неделна закуска, Маги — отвърна той.

Iron Hawks останаха да закусят с него. Ресторантът отново се изпълни със смях, истории и кафе. Маги им сервира торти „от заведението“.

Преди да си тръгнат, един от по-младите се наведe към Уолтър.
—Сър, можехте ли сами да се справите с тях?
Уолтър се усмихна.
—Може би преди. Но днес предпочитам новото поколение да свърши тежката работа.

Младият кимна, възхищавайки се.
—Все още сте нашият лидер, Командир.

Когато моторите потеглиха и се отдалечиха по пътя, съседите, наблюдавали отстрани, се върнаха в ресторанта, все още шепнейки за случилото се.

Маги поклати глава, усмихвайки се.
—Кой би предположил, че този спокоен човек някога е командвал ескадрила на война.

Уолтър само се усмихна, изпивайки последната си чаша кафе.

И когато по-късно го попитаха какво точно е казал по телефона, той отговори с намигване:
—Просто им казах, че е време за закуска.