Последното му желание, преди присъдата, която щеше да сложи край на живота му, бе съкрушително просто: да види своя германски овчар за последен път. Той вече бе приел съдбата си с тиха покорност.

Дванадесет безкрайни години всяка утрин се събуждаше в ледената самота на килия B-17. Обвинен в убийство, което се кълнеше, че никога не е извършил, той крещеше невинността си, докато гласът му заглъхна и никой вече не слушаше. В началото се бореше — пишеше жалби, молеше адвокати, отказваше да се примири. Но малко по малко волята му изтече като вода. Накрая спря да се съпротивлява и просто зачака съдбата си.

През всичките тези горчиви години само едно нещо поддържаше сърцето му живо: неговото куче. Нямаше семейство, нямаше приятели. Овчарката не беше просто животно — тя бе неговото семейство, спътник, единственото същество, което никога не го изостави. Беше я намерил отдавна, като треперещо кутре, скрило се в тъмен ъгъл, и оттогава те бяха неразделни.

Затова, когато началникът на затвора попита за последното му желание, той не поиска угощение, цигара или свещеник. Само прошепна:

— „Искам да видя кучето си. Само още веднъж.“

Пазачите се поколебаха — дали не е капан? Но молбата бе уважена. В уречения ден, преди произнасянето на присъдата, го изведоха в двора на затвора. И там — най-накрая — я видя.

В мига, в който овчарката разпозна господаря си, тя се откъсна от повода и се втурна към него. Времето спря.

Сблъсъкът им бе толкова силен, сякаш дванадесет години раздяла се стопиха в едно мигновение. Тя го събори на земята, но за пръв път от години той не почувства нито окови, нито студ — само топлина.

Прегърна я, скри лицето си в козината ѝ. Сълзите, задържани цяло десетилетие, най-сетне се изляха. Той плака без срам, като дете, а овчарката стенеше тихо, сякаш и тя знаеше, че времето им е кратко.

— „Мое момиче… вярната ми,“ прошепна, притискайки я. „Какво ще правиш без мен?“

Ръцете му трепереха, докато отново и отново милваше гърба ѝ, запомняйки формата, топлината, дъха ѝ. Тя го гледаше с безкрайна преданост.

— „Прости ми… че те оставям сама,“ гласът му се пречупи. „Не доказах истината… но поне винаги бях твой.“

Пазачите мълчаха. Някои се обърнаха, неспособни да гледат. В този миг вече не виждаха престъпник, а човек — човек, чието последно притежание бе прегръдката на неговото куче.

Накрая той вдигна очи, пълни със сълзи, към началника:

— „Грижете се за нея… моля ви.“

Обеща да приеме края си без съпротива, ако само кучето му получи дом и закрила.

Тежка тишина падна. Тогава овчарката излая силно, сякаш протестираше срещу жестокостта на съдбата.

А затворникът я прегърна още по-плътно, със силата на човек, който казва последното си сбогом.