Още от ранното утро се чувствах най-щастливата жена на света. Беше денят на сватбата ми и, както винаги бях мечтала, исках в снимките да присъства и моят кон — най-верният ми спътник, приятел от цял живот. Баща ми ми го беше подарил преди да почине, така че присъствието му означаваше много повече от просто красив детайл.

Моят годеник подкрепи идеята с ентусиазъм. „Ще е романтично, различно“, каза той. И така, сред цветя и смях, започнахме фотосесията. Вятърът беше лек, светлината — перфектна… докато не се приближихме до обора.

Изведнъж кобилата започна да се развълнува: риташе силно, удряше земята с копита и въртеше глава наляво и надясно. После бутна годеника ми с муцуната си. Опитах се да я успокоя, погалих я, шепнах ѝ сладки думи, но тя внезапно спусна глава и го захапа за рамото.

Той извика от болка и стъпка назад ядосан:
—Твоят кон е луд! Викай лекар!

Стоях парализирана. Не разбирах какво ѝ е. Тази кобила беше израснала с мен и никога не беше проявявала агресия към никого. Но няколко минути по-късно разбрах, че изобщо не беше полудяла.

Докато все още се опитвах да ѝ се скарам, приближи се конярът. Заговори тихо, с такава сериозност, че ми прониза сърцето:
—Не ѝ крещете, госпожице… Тя просто направи това, което смяташе за правилно. Видя всичко.

—Какво говориш? —попитах объркана—. Какво видя?

Тогава той ми разказа, че докато аз участвах в състезание извън града, годеникът ми няколко пъти бил в конюшнята с друга жена. Показвал ѝ моите коне, хвалел се и я прегръщал без свян… пред очите на верната ми приятелка.

В този момент разбрах всичко. Тя не можеше да търпи близостта на човека, който ме бе предал.

Сватбата не се състоя. Същата вечер се прибрах у дома, свалих роклята и прегърнах с цялата си сила единствения, който никога няма да ме лъже. Моят кон беше видял истината преди мен… и ме спаси от това да се омъжа за грешния човек.