„Събудете се, мързеланки!“ — вик прониза стаята секунда преди ледена вода да се стовари върху тялото на Оливия Бенет. Студът пропи пижамата ѝ, косата, чаршафите. Тя изохка, отвори широко очи и подскочи в леглото.
Пред нея стоеше свекърва ѝ — Елеонора Бенет, държаща празно метално ведро, а в погледа ѝ блестеше студено удовлетворение.
— В този дом никой не спи след изгрева — изсъска тя. — Омъжи се за работлив мъж, не си дошла в курорт за мечтателки. Ставай и докажи, че заслужаваш мястото си.
Оливия трепереше — от студ и от унижение. Часовникът показваше без десет девет. Само няколко часа сън след двойната смяна в закусвалнята, а сега — това.
— Елеонора, моля… — прошепна тя изморено. — Работих до късно…
— Не се оправдавай — прекъсна я жена ѝ. — Няколко часа във фастфуда и вече мислиш, че си спечелила право на почивка?
В този момент на вратата се появи Итан, съпругът на Оливия. Лицето му беше смразено от шок.
— Мамо, полудя ли?!
— Правя това, което ти трябваше да направиш — отвърна равнодушно Елеонора. — Момичето прекалено се е разглезило.
Оливия мълчеше. Два години търпеше укори — „лошо готвиш“, „обличаш се като селянка“, „печелиш жълти стотинки“. А Итан винаги оправдаваше майка си: „Тя иска да ти помогне.“
Но този път нещо в нея се прекърши.
Оливия се изправи, мокра до кости, и тихо каза:
— Права сте, Елеонора. Никой не бива да мързелува. Но никой не е длъжен да търпи да се държат с него като с боклук.
Настъпи тишина. За първи път свекървата не намери думи. От коридора надничаха роднини, привлечени от вдигнатия шум. Но Оливия продължи да гледа право в очите ѝ.
— Мълчах две години — каза тя почти шепнешком. — Но повече няма.
Закуската премина в ледено мълчание. Оливия седеше увита в хавлия, а Итан срещу нея, неспособен да намери думи.
— Оливия… мама просто…
— Недей — прекъсна го тя. — Това няма оправдание.
Елеонора спокойно отпиваше от чая си.
— Просто си прекалено чувствителна — каза с подигравка. — Опитвам се да те науча на отговорност.
— Отговорност? — повтори тихо Оливия. — Работя на две места, внасям пари в тази къща, а всичко, което искам, е малко уважение.
— Уважение се заслужава — усмихна се хладно свекървата.
Това беше последната капка.
— Виждаш в мен слугиня, защото нося престилка — каза Оливия, ставайки от масата. — Но поне не унижавам другите. Може би това е урок, който ти трябва да научиш.
Ръцете на Елеонора леко затрепериха. Итан най-сетне проговори:
— Мамо… това, което направи, беше грешно.
— На нейна страна ли си? — изстреля жената.
— Да — отвърна тихо той. — Тя е моя съпруга. И заслужава уважение.
Тези думи удариха Елеонора по-силно от всяка кофа вода.
Същата вечер Оливия стегна багажа си.
— Тръгвам си — каза тя тихо.
— Не — отвърна Итан. — Тръгваме си заедно. Не ми трябва дом, в който на теб ти причиняват болка.
Два месеца по-късно живееха в малък апартамент в покрайнините — скромно, но спокойно.
Една вечер до вратата лежеше плик. Почеркът — познат.
Елеонора Бенет.
„Оливия,
постъпих погрешно.
Не заслужаваше отношението ми.
Ти си силна.
Загубих уважението на сина си, защото сама не го показах.
Ако можеш да ме простиш — ще се радвам да те видя.
— Елеонора“
Оливия дълго държа писмото. Прошката не идва веднага, но думите ѝ промениха нещо.
Седмица по-късно двамата се върнаха в стария дом.
Елеонора стоеше на прага, видимо състарена.
— Донесох чай — каза Оливия с тиха усмивка.
— Обещавам този път да не го разливам — отвърна Елеонора.
И двете се засмяха — тихо, но истински.
С времето успяха да простят. В дома отново се върнаха разговорите, смехът и ароматът на печива.
Когато-то кофа ледена вода беше символ на унижение. Но именно тя отми гордостта, гнева и мълчанието.
Понякога пътят към уважението започва не с добрина, а с болка.
А онази сутрин Оливия Бенет най-сетне се научи да защитава себе си.