Дъщеря ми ми беше изпратила съобщение: „Татко, моля те, помогни ми“. Без да губя и секунда, тръгнах веднага. Полуторагодишната тежка тишина внезапно се беше превърнала в отчаян вик за помощ. Когато стигнах до имението на хълма, силната музика и ослепителните светлини бяха само фасада на фалшив разкош. Слязох от таксито по-далеч, за да не ме забележат, и поех пеша към къщата. С всяка крачка тревогата в мен нарастваше.
Промъкнах се през задния вход и гледката, която ме посрещна, замрази кръвта ми. Единствената ми дъщеря Анна спеше на мръсен парцал, с раздрано палто, като бездомница. Гостите в къщата я заобикаляха и прескачаха, сякаш беше неодушевен предмет. В този момент се появи зет ми с чаша в ръка. Без капка срам той избърса обувките си в корема на дъщеря ми и, смеейки се, каза на гостите: „Не ѝ обръщайте внимание, това е нашата луда прислужница.“
Тази жестокост преля чашата. Влязох право в средата на тълпата и когато музиката секна, всички погледи се обърнаха към мен. Хванах зет си за яката, изтръгнах чашата от ръката му и го изхвърлих навън като чувал с боклук. После се обърнах към онемелите гости и изръмжах: „Веднага изчезвайте и си спомнете кой е истинският собственик на този дом!“ Само след минути луксозната къща потъна в гробовна тишина.
Обадих се на стари приятели — началници в полицията — и им разказах всичко. Разследването разкри, че зет ми не само е измъчвал дъщеря ми, но и е присвоил имуществото ни по незаконен начин. Когато онази нощ го отведоха с белезници, жалките му оправдания и фалшивите извинения вече нямаха значение. Справедливостта възтържествува, а цялата мръсотия, скрита зад маската на богатството, излезе наяве.
Когато най-сетне прегърнах дъщеря си, за първи път от дълго време я чух да плаче не от страх, а от облекчение. Оставихме онази къща зад гърба си и се върнахме там, където ѝ беше мястото — при мен. Най-голямата сила на един баща е да защити детето си, а в онази нощ аз спасих не само дъщеря си, но и нейното достойнство. Тя беше в безопасност и никога повече никой нямаше да я нарани.