Беше слънчев и спокоен ден.
Хладният сутрешен въздух нежно милваше улиците, а един възрастен мъж вървеше бавно със своя верен спътник — Рекс, немска овчарка с благороден поглед и уверена походка.

Повече от десет години този човек не беше виждал слънчевата светлина.
През цялото това време Рекс бе неговите очи, неговият компас и единственият му истински приятел.

Всеки ден следваха един и същ маршрут — бастунът отброяваше ритъма, а кучето нежно дърпаше повода, водейки го с прецизността на пазител.
Всичко беше рутина.
Всичко беше сигурно.

До този ден.

Няколко часа по-рано подземна тръба се беше спукала.
Асфалтът бе поддал и на самия тротоар се бе отворила дълбока яма.
Работниците още не бяха пристигнали, а опасността дебнеше — невидима за онзи, който не можеше да я види.

Рекс я усети.
Спря рязко, но стопанинът му, без да разбира, направи още една крачка напред.

Бастунът докосна ръба… и потъна в празното пространство.
Старецът изгуби равновесие.
Земята под краката му се пропука.
И за миг той изчезна — падна в дупката.

Тогава Рекс направи нещо, което никой не очакваше.

Започна да лае отчаяно, да обикаля ръба, да души въздуха, да търси помощ.
Гласът му прорязваше тишината на утрото, но минувачите не обръщаха внимание — изглеждаше като обикновено неспокойно куче.

Докато един млад мъж не забеляза странното му поведение.
Приближи се, погледна към мястото, където Рекс лаеше… и видя бездната.
— Има човек там! — извика той.

Веднага се обади на спешните служби.
Докато спасителите пристигнат, Рекс не помръдна и на сантиметър.
Хленчеше, душеше ръба, сякаш молеше: „Моля ви… спасете го.“

Когато най-накрая извадиха стареца — целия в прах, но жив — тълпата избухна в аплодисменти.
Объркан, той протегна ръка… и усети топъл нос, който се притисна в дланта му.

Рекс, треперещ, го близна нежно и не се отдели от него нито за миг.
Някои хора снимаха с телефоните си, други тихо бършеха сълзите си.

Но кучето не търсеше внимание, нито награда.
То просто искаше да се увери, че неговият приятел още диша.

А когато старецът, с пресипнал глас, прошепна:
— Добро момче, Рекс… добро момче…

Кучето се отпусна до него, положи глава върху краката му,
сякаш казваше:
„Докато аз съм тук… никога повече няма да паднеш сам.“