Вятърът виеше около назъбените варовикови ръбове, запращайки отчаяните молби на мъжа в бездънната паст на каньона. Пръстите на Елиас бяха разкъсани до кръв, а грубият коноп на въжето се впиваше в дланите му като тъп трион. Всеки мускул в предмишниците му крещеше от болка, докато той риташе по отвесната скала в търсене на опора, която просто не съществуваше. Над него силуетът на Джулиан се очертаваше остро и мрачно на фона на заслепяващото следобедно слънце. Джулиан не се пресегна, за да подаде ръка; той просто стоеше там, стъпил здраво до опорната точка, а изражението му бе замръзнало като планинския въздух.
Месеци наред Джулиан бе предупреждавал Елиас за импулсивния му нрав и склонността му да се впуска в рискове, без да проверява екипировката си. Сега, докато въжето стенеше под напрежението, Джулиан изглеждаше по-заинтригуван от урока, отколкото от самото спасяване. Той наблюдаваше с отчуждена, клинична студенина как външните нишки на въжето започват да се късат една по една. Елиас погледна нагоре, с очи, парещи от пот, и осъзна, че партньорът му няма да го изтегли. Беше оставен сам да се сблъска с гравитацията на собствените си грешки.
Докато въжето се разтягаше, погледът на Елиас се плъзна нагоре, покрай ботушите на Джулиан, към тежкия железен клин, забит в скалната цепнатина. Въжето минаваше през специфичен възел – примка, която Елиас бе завързал сам в паническите секунди преди падането. Джулиан държеше разхлабения край, вярвайки, че контролира съдбата на Елиас, просто като отказва да го тегли. Но докато усещаше как въжето се изплъзва с още един инч, Елиас прозря истината в геометрията на възела. В бързината си не бе направил стандартна катераческа примка; случайно бе сътворил самозатягащ се фрикционен възел, който действаше като механична спирачка.
„Протриването“, което усещаше, не беше късане на въжето – това беше обвивката на кордата, която се нагъваше срещу железния пръстен, създавайки естествен стопер. Джулиан, стоящ назад и самодоволно поддържащ линията, не осъзнаваше, че колкото повече „държи“ въжето, без да го тегли, толкова повече заклещва възела в постоянен, неподвижен блок. Елиас разбра, че няма нужда Джулиан да го тегли; трябваше му само Джулиан да не мърда, за да служи за противотежест. С прилив на адреналин Елиас бръкна в джоба си за резервната прусикова примка.
Работейки с трескава, но съсредоточена прецизност, Елиас преметна вторичното въже около основната линия. Тъй като Джулиан стоеше неподвижно – арогантно убеден, че той командва парада – основното въже беше опънато като стоманен прът. Елиас използва това напрежение в своя полза, изправи се в импровизираното стреме и плъзна захвата си по-високо. Той повтори движението, изкачвайки се по въжето като гъсеница, заобиколи протрития участък и накрая преметна ръка през ръба на издатината.
Джулиан премигна, неговото ледено самообладание се пръсна на парчета, когато Елиас се изхвърли на равната земя. „Учителят“ отстъпи назад, заеквайки някакво оправдание как е искал да изпита волята му, но Елиас не слушаше. Той се пресегна, откачи карабинера и изгледа как въжето полетя в пропастта. Нямаше нужда от думи. Просто обърна гръб на човека, който го бе гледал как виси, и тръгна към началото на пътеката със спокойната, ритмична стъпка на някой, който най-сетне знае точно на кого може да се довери в планината.