— Извинявай за кравата ми! Пак яде без мярка!

Гласът на Арсений — обикновено мек и уверен — този път прозвуча като удар с камшик: кратко, остро, направо поразяващо. На празничната трапеза настъпи смразяваща тишина.

Анна замръзна с вилицата в ръка. Парчето шунка остана на половината път към чинията. Хрупкавата и деликатна, почти прозрачна, усети как десетки погледи я пробиват. Буйните ѝ бузи, задъхано дишане, сърцето — сякаш заседнало в гърлото, отказваше да остане вътре.

Максим, най-добрият приятел на Арсений, се задави с шампанско. Вероника, неговата съпруга, гледаше в пода — очите ѝ обикаляха между чашата и чинията. Никой не смееше да произнесе дума. Въздухът ставаше гъст от неловкост.

— Арсений, какво правиш? — най-накрая наруши тишината Максим.

— А какво? Сега вече не може ли да се каже истината? — Арсений лениво се отпусна на стола и се ухили. — Малката ми пак се прея. Срамота е да се показваш пред хората!

Анна се изчерви. Това не беше просто смущение — това беше унижение, остро като изгаряне. Сълзи нахлуха, но тя ги преглътна, както беше правила стотици пъти преди. Сълзите радват тирана — тя знаеше това.

— Остави, Арсений, — намеси се Сергей. — Анчето ти е красавица.

— Красавица? — той се засмя ехидно. — Сутринта погледни я без всички тези неща на лицето! Събуждам се и се чудя: кой е до мен?

Някой нервно се засмя. Други спуснаха очи.
Анна стана. Бавно, без да поглежда никого.

— Аз… до тоалетната, — прошепна и излезе.

— Засегна се — протегна Арсений, демонстрирайки равнодушие, като си наля вино. — Нормално. Ще се върне.

Максим седеше мълчаливо. Пред него беше човекът, когото познаваше петнадесет години — и когото сега не можеше да разпознае.

Преди Арсений беше душата на компанията — щедър, остроумен, обаятелен. Когато се ожени за Анна, всички завиждаха: красива, добра, искрена. Но с времето шегите му спряха да бъдат шеги. Първо „малката ми глупачка“, после „тъпа“, после „дебела крава“. И винаги — пред хора.

Вероника тихо бутна съпруга си с лакът.
— Макс, направи поне нещо.

Той стана.

Анна стоеше пред мивката, свита като ранена птица. Черни следи от спирала, треперещи ръце.

— Всичко е наред, — каза тя. — Просто ще се измием и ще се върна.

— Анчо, — тихо каза той, — защо търпиш това?

— Къде да отида? — в гласа ѝ се чуваше умора, по-стара от нея самата. — Нямам нищо. Всичко е негово — апартамент, вещи, дори дрехи. Заплатата ми като учител едва стига за храна. Родителите са в селото, те… няма да разберат. За тях аз съм гордостта им. Как да им кажа, че живея в ад?

Тя отвори очи.

— В началото беше различен. Цветя, комплименти, подаръци. После — сякаш някой изключи светлината. Първо каза, че боршът не е както трябва. После — че изглеждам като селянка. После — че съм тъпа. Сега… просто се наслаждава, когато страдам.

От хола се чу гръмък смях.
— В леглото тя е като трупче! — трещеше Арсений.

Анна се сепна, сякаш беше ударена по бузата.

— Край. — Гласът на Максим стана твърд. — Тръгваме.

— Той няма да пусне…

— Това не зависи от него.

Влязоха обратно. Арсений беше пиян, очите му блестяха.

— Ние си тръгваме, — спокойно каза Максим.

— Как така? — намръщи се Арсений. — Анна, седни!

Анна направи крачка, но Максим я дръпна за лакътя.

— Тръгваме.

— Луд ли си? Това е жена ми!

— Жена — не е вещ, Арсений.

— Анна, казах — на мястото!

В стаята звънеше полилеят. Всички замръзнаха. Анна вдигна поглед. В него нямаше страх. Само умора и решителност.

— Аз си тръгвам.

— Какво? Къде? Нямаш нищо!

— Имам себе си. И това е достатъчно.

Той направи крачка към нея, но тя отстъпи.

— Знаеш ли, Арсений, в селото кравите се отнасят с повече уважение към хората, отколкото ти.

Тя закопча палтото си. Всяко копче — като стъпка към свободата.

— Не прави глупости! Ще се оправя! — почти извика той.

— Не. Няма да се промениш. Това не е грешка. Това си ти.

Вратата се затвори.

Тя не се върна. Нито след ден, нито след месец.

Той пишеше, звънеше, унижаваше се.
Тя — мълчеше.
И просто продължаваше напред.

Нае стая на края на града, преподаваше на деца, учеше се да диша отново.
Учеше се да не се стряска, ако някой говори силно. Учеше се да гледа в огледалото и да не вижда чужди думи.

— Отново живея, — каза тя на Максим след година. — Просто живея.

А Арсений остана. Сам.
С празни чаши, с изострени „шеги“, от които никой не се смее.
Той така и не разбра какво е загубил.

Защото неговата „крава“ се оказа по-силна, отколкото можеше да си представи.
Неговата „глупачка“ — по-умна, отколкото той някога е бил.
И докато той търсеше нова жертва, тя просто се научи да бъде щастлива.