Да наричаш човек с предпочитаното от него име и местоимения е основен акт на уважение, но въпреки това обществените представи за пола често водят до объркване на половата идентичност — особено в медицинска среда. За Бенет Каспър-Уилямс, 37-годишен трансджендър мъж, това се оказва дълбоко лично преживяване. През октомври 2020 г. той ражда сина си Хъдсън чрез цезарово сечение. Въпреки че ясно се идентифицира като мъж и използва мъжки местоимения, персоналът в болницата многократно го нарича “майка”, което го наранява емоционално в момент, когато е особено уязвим.

Бенет започва своята трансформация през 2014 г., след като през 2011 г. осъзнава, че е трансджендър. Подлага се на хирургична интервенция за премахване на гърдите, но избира да не прави операции на долната част на тялото си, което му позволява по-късно да износи дете. Макар решението да стане родител да му носи радост, непрестанното объркване на половата му идентичност по време на бременността и раждането прави процеса изтощителен. Дори когато медицинските документи посочват мъжки пол, медицинските специалисти често се придържат към остарялата идея, че само жените могат да раждат.

След като става родител, Каспър-Уилямс започва да говори открито за нуждата раждането да се отдели от традиционните представи за пол. Той подчертава, че не всеки, който ражда, е жена — и не всяка жена иска или може да роди. За него дисфорията по време на бременността идва не от самото физическо преживяване, а от факта, че го наричат „майка“ — роля, с която никога не се е идентифицирал. Да стане баща чрез собственото си тяло му се струва естествено едва когато успява да отдели биологичния акт на раждане от обществените очаквания за женственост.

Историята му напомня за преживяването на Фреди Макконъл — друг трансджендър мъж, който ражда дете през 2019 г. и чието пътуване е представено в документален филм. Макконъл, който се е борил с полова дисфория още от дете, казва, че преходът му е дал възможност наистина да се радва на живота. Решението да има дете той приема прагматично — използва възможностите на тялото си, за да постигне нещо важно. За разлика от Каспър-Уилямс, Макконъл споделя, че болничният екип го е посрещнал с уважение и подкрепа, което превръща раждането му в утвърждаващо и силно изживяване.

Днес и двамата — Каспър-Уилямс и Макконъл — с гордост отглеждат децата си като бащи. Каспър-Уилямс с усмивка казва: „Нищо не ме кара да се чувствам по-силен от това да кажа, че съм баща, който е създал своето дете.“ Той с нетърпение очаква деня, когато Хъдсън ще разбере, че именно баща му го е износил, и вярва, че това ще помогне да се нормализира разнообразието в съвременното родителство. Техните истории разчупват дълбоко вкоренени полови стереотипи и отварят вратата за по-инклузивно разбиране на семейството и родителската роля.