Бялата, стерилна тишина на детското отделение в „Сейнт Джуд“ не носеше никакво утешение на десетгодишния Тоби, който вече три седмици беше прикован към болничното легло със счупена бедрена кост.
Това, което започна като обикновено възстановяване след падане на детска площадка, през последните четиридесет и осем часа се беше превърнало в истински кошмар.
Тоби плачеше от непоносима болка, стискайки тежкия гипс, докато в него се надигаше парещ сърбеж, който се превръщаше в усещане за хиляди игли, пробождащи кожата му.
Д-р Еванс и сестра Марта влетяха в стаята, разтревожени от нарастващата истерия на момчето.
Марта веднага посегна към електрическия трион за гипс, решена да освободи натиска, но точно тогава пастрокът му — Артър — внезапно ѝ препречи пътя.
Лицето му беше бледо, покрито със студена пот.
Ръцете му трепереха, докато умоляваше медицинския екип да не пипа гипса, твърдейки, че това може да размести костта и да съсипе възстановяването.
Гласът му беше неестествено отчаян — почти панически, нехарактерен за загрижен родител.
Сестра Марта, без да се поддава на съпротивата му, внимателно го избута настрани и включи триона.
С остър, висок звук острието започна да разрязва втвърдения фибростъклен гипс.
И тогава се чу нещо отвратително — влажно, колективно шумолене отвътре.
В момента, в който гипсът се разцепи, стаята замръзна в ужас.
От вътрешността му се изсипаха десетки тъмни, отровни паяци, които се разпръснаха по белите чаршафи и пропълзяха по възпалената кожа на крака на Тоби.
Сестрите извикаха и започнаха панически да ги отстраняват с кърпи, докато д-р Еванс незабавно се зае да третира множеството ухапвания.
През сълзи и задъхани хлипове Тоби вдигна треперещ пръст и посочи директно Артър, който вече се отдръпваше към вратата.
— Той ми го направи… — прошепна момчето. — Той ги сложи вътре, преди гипсът да се втвърди.
Лицето на Артър се изкриви от чист ужас, когато разбра, че жестокият му, изчислен план е разкрит.
Той се обърна да побегне по коридора, но охраната на болницата — вече предупредена — го повали на пода преди да стигне изхода.
Само за часове полицията го задържа, а в телефона му бяха открити търсения, свързани с укриване на насекоми в медицински превръзки.
Биологичната майка на Тоби пристигна в болницата в паника и прегърна сина си, заклевайки се, че никога повече няма да позволи този човек да доближи семейството им.
С премахнатата заплаха и приложеното лечение болката на Тоби постепенно се превърна в тъп, поносим дискомфорт.
В безопасните ръце на майка си и под грижите на лекарите, момчето най-накрая затвори очи, знаейки, че ужасът е приключил и справедливостта ще бъде въздадена.