Разказвачът, 31-годишният Кейлъб, беше отгледан от дядо си Артър, след като родителите му починаха, когато той беше на седем години. Артър, старомоден и твърд мъж, се превърна в центъра на света на Кейлъб – учеше го на житейска мъдрост в градината и разказваше семейни истории на верандата на малката им къща. Това бяха „златните години“ – изпълнени с топлина, сигурност и любов.
Но тази сигурност започна да се разпада, когато Кейлъб навърши 17. Той започна да се срамува от простия им живот, от стария камион на Артър и от остарялата къща, и постепенно отдалечи дядо си. Срамът го доведе до това да помоли Артър да го оставя на един блок разстояние от училището, а по-късно той взема съзнателното решение да бяга от корените си, когато заминава за колежа.
След като замина, Кейлъб се поглъща от желанието да изгради „успешен живот като възрастен“, което означаваше, че работата и съвременните очаквания започнаха да заемат мястото на миналото му. Този нов фокус доведе до единадесет поредни години, през които той отказваше ежегодните покани за рождения ден на дядо Артър на 6 юни. Всяка година Артър се обаждаше или изпращаше съобщение, предлагайки проста покана и обещание за любимото ястие на Кейлъб – гювеч, като тонът на съобщенията му ставаше все по-уморен и отчаян. Кейлъб отговаряше с изкусни оправдания – изпити, срокове за работа или приятелки – игнорирайки непрекъснатото чувство за вина и убеждавайки себе си, че пропускането на рожден ден не е голяма работа, защото е зает с изграждането на кариерата си.
Преди няколко месеца обичайната покана за 6 юни не дойде и това бързо превърна облекчението на Кейлъб в паника. Той се страхуваше, че Артър е болен или, още по-лошо, че го е изоставил окончателно. Неспособен да понася тишината, в края на юли Кейлъб тръгна към родния си град, без да се обади предварително. Когато зави по последния завой, пред него се разкри ужасна гледка – родната му къща в руини: бялата фасада беше почерняла от дим, прозорците – счупени, а част от покрива – срутена. Разрушението го накара да спре, като веднага осъзна, че това не е кошмар, а страшна реалност.
В паника Кейлъб извика дядо си сред обгорелите развалини, докато съседката на Артър, госпожа Харлоу, се появи и бързо го увери, че дядо му е жив. Тя обясни, че три месеца по-рано електрически пожар е почти убил Артър и го е оставил с тежки изгаряния в болницата. Разтърсващата истина удари Кейлъб, когато госпожа Харлоу разкри, че болницата многократно се е опитвала да се свърже с него на номера, който Артър е посочил като свой контакт за спешни случаи. Кейлъб осъзна, че непознатите номера, които е игнорирал и изпращал на гласова поща, всъщност са били обаждания, информиращи го, че дядо му се бори за живота си. Госпожа Харлоу добави последния, съкрушителен удар: Артър никога не е спирал да пита дали внукът му ще дойде на посещение.
Преди да отиде в болницата, госпожа Харлоу показа на Кейлъб, че Артър, въпреки разрушението, е помолил пожарникарите да спасят малката му кутия с спомени. В нея, освен стари семейни снимки, Кейлъб откри всяка една обикновена рожденденска картичка, която някога е изпратил – потвърждение за безусловната любов на дядо му. В болницата, когато видя Артър слаб, но изпълнен с радост, Кейлъб се разплака и се извини за пренебрегването си. Артър обаче просто му предложи прошка: „Сега си тук. Това е всичко, което има значение.“
Кейлъб остана до него една седмица, слушайки безценните семейни истории, записани от Артър в дневника му – истории, които Кейлъб почти бе оставил да изчезнат завинаги. Сега Артър се възстановява близо до дома си, а Кейлъб го посещава всяка седмица и активно възстановява семейната им история. Той вече разбира, че хората, които ни обичат, няма да чакат вечно, и има невероятния късмет да оцени стойността на дядо си, преди да е станало твърде късно.