Валентина тресна вратата на пералнята така силно, че звукът на метала отекна из малкия двустаен апартамент. Под носа си изръмжа:

— Дори кучето не взе със себе си. Само сметките и тази тежест остави.

От дивана вдигна глава Зенит — едър немски овчар, с плътно пристегната каишка около мощната си шия. Жълтите му очи се впиха право във Валентина. Мъжът ѝ наричаше това вярност. А за нея този поглед беше пълен с укор.

— Недей да ме гледаш така — промърмори тя. — Ти си неговото куче, не моето.

— Мамо, не се сърди на Зенит — обади се тънко гласче.

На килима седеше Катя — къдрава, в червен пуловер, по-голям от нея. Тя държеше опашката на пса като въже, но Зенит дори не помръдна.

— Казах ти да не го дърпаш, той не е играчка.

— Той ме обича — сериозно отвърна Катя. — Винаги ми разрешава и ми помага.

Валентина се усмихна горчиво:

— Помага? Твоят „помощник“ не помогна, когато баща ти си тръгна. Не помогна с наема, нито с храната. Само яде за двама.

Катя се намръщи, обидена:

— Той е най-добрият ми приятел.

И сякаш Зенит усети напрежението. Приближи се и с мощното си тяло застана между момичето и ръба на масата, където опасно се клатеше стъклена чаша. Гърдите му докоснаха гърба ѝ — като щит.

Валентина изсумтя:

— Вечно ми се пречка.

— Не, мамо — засмя се Катя, галейки го по хълбока. — Виж, той помага.

Тя бутна кубче, което се търколи под дивана. Катя се наведе, но ръчичките ѝ не стигаха.

— Мамо, укати се!

Валентина вече щеше да ѝ помогне, но Зенит внимателно побутна кубчето с лапа и го изкара навън.

— Виждаш ли, мамо? Той помогна!

Сърцето на Валентина се сви. Всяко движение на пса изглеждаше изпълнено с истинска грижа. Тя си спомни нощите, когато той носеше одеялото на Катя, когато тя плачеше, или връщаше паднала чаша. „Просто търси внимание“, отсече си тя мислено.

Катя го прегърна за врата:

— Добро момче.

Погледът на Зенит срещна очите на Валентина — сериозен, разбиращ, почти човешки.

— Недей да се правиш на умен. Ти си само куче — избухна тя. — Нищо не можеш да поправиш.

— Мамо, не му викай! — за първи път Катя защити не майка си, а някой друг.

Тези думи пронизаха Валентина.

Отгоре се чу трясък по радиатора — съседът извика:

— Малко по-тихо там!

— Гледай си работата! — изрева тя, обръщайки се пак към кучето. — Всички ви мразят, само беди носите.

Зенит не помръдна. Побутна играчката-чашка към Катя. Момичето запляска от радост.

Валентина искаше да каже нещо остро, но осъзна твърде късно: мъжът си беше отишъл, а кучето — останало. И сега разбираше, че в това има смисъл.

След няколко минути Катя седеше на дивана с плюшено мече, което Зенит никога не даваше на никого. А днес сам го беше донесъл.

— Благодаря ти, Зенит — прошепна тя и леко целуна носа му.

— Катя, недей! — извика Валентина.

Но беше късно. Зенит наведе тежката си глава и нежно допря чело до лицето на детето. Спокойно. Уверено.

— Мамо, видя ли? — прошепна Катя. — Той ме целуна обратно!

Сърцето на Валентина заби силно. Това не беше просто кучешка вярност. Това беше истинска връзка.

Съседът пак удари по радиатора, но тя вече не го чуваше. В стаята останаха само дъщеря ѝ и кучето — верният пазител на техния малък свят.

Катя шепнеше:

— Обичам те, Зенит.

Валентина седна на дивана, сълзите сами потекоха:

— Той трябваше да те вземе със себе си… Но може би те остави заради нея.

— Мамо, сега той е наш — усмихна се Катя.

И в онази нощ, за пръв път от месеци, Валентина почувства истинска сигурност.