Катерина Мелникова работеше като училищна сестра вече девет години. Беше на четиридесет и една — с мек глас и внимателен поглед, от онези хора, които виждат това, покрай което другите просто минават. В нейния медицински кабинет винаги ухаеше на антисептик и ябълков чай. По стените висяха цветни плакати, а на рафта стояха плюшени играчки — за уплашените деца. Там идваха не само с ожулени колене, но и просто… да поседят до човек, който умее да слуша.

На първи май жегата дойде неочаквано. След дълга пролет градът се задуши под слънцето, и децата нахлуха в училище по тениски и къси панталони, с разрошени коси. Всички — освен едно.

Тимур Грачов. Седемгодишен. Очите му — сякаш от стара фотография, сериозни, потъмнели.
Беше облечен с дебел анцуг, дълги ръкави… и синя плетена шапка. Същата, която носеше цяла зима.

Катерина му се усмихна, когато влезе.
— Тимур, не ти ли е горещо с тази шапка?
Момчето стисна устни и поклати глава.
— Трябва да я нося.
— Защо?
— Просто трябва.

Той стисна края ѝ с две ръце, сякаш пазеше нещо най-скъпо. Катерина не попита повече. Само забеляза — напрегнат поглед, треперещи пръсти, онази сянка на страх, която децата не умеят да крият.

По-късно, докато отпиваше кафе, тя заговори с класната му, Светлана Алексеева.
— Не я сваля дори на физическо — въздъхна учителката. — През април изпадна в истерия, когато треньорът поиска.
— Какво знаеш за семейството му?
— Майката е починала. Останали са бащата и по-големият брат. Бащата е суров, затворен човек. Братът го прибира от училище. Тимур е тихо дете, не пречи на никого.

Катерина кимна, но тревогата не я напусна.
Започна да наблюдава.
Седмица след седмица — все същото. Шапка. Дълги ръкави. Потупан поглед.
Докато един ден в коридора не забеляза тъмно петно по плетката — малко, кафяво… кръв.

Тази вечер събра смелост и позвъни на бащата.
— Добър вечер, аз съм училищната сестра, исках да попитам за Тимур…
Гласът отсреща бе рязък, студен:
— Няма никакви проблеми. Той знае как да се държи.
— Просто не сваля шапката дори в жегата. Може би има проблем с кожата?
— Шапката е семейно решение — отряза мъжът. — И не е ваша работа.

Катерина бавно остави слушалката. Нещо в нея изстина.

В понеделник сутринта в кабинета ѝ влетя учителката:
— Тимур плаче. Казва, че го боли глава. Но отказва да свали шапката.

Когато Катерина влезе в класа, момчето седеше в ъгъла, с ръце около главата. Бледо лице, потрепващи устни.
— Тимур, може ли само да ти пипна челото? Обещавам, няма да пипам шапката.

Той кимна. Челото гореше.
И онзи мирис… тежък, метален, познат до болка — гной.

Катерина коленичи.
— Тимур, трябва да сваля шапката. Иначе ще стане по-зле.
— Татко каза, че не бива — прошепна. — Ако разберат, ще ме вземат.

— Това не е твоя вина — каза тя тихо. — Никога.

Отидоха в медицинския кабинет.
Затвориха вратата.
Катерина сложи ръкавици, приготви бинтове и разтвор. Момчето трепереше.

— Татко каза, че го заслужавам — прошепна. — Че съм бил лош. А брат ми купи шапката, за да не виждат хората.

Тя внимателно дръпна плетката — не се поддаде. Залепнала. Навлажни я с вода, бавно, с нежност.
Когато най-сетне се отдели, и тя, и Светлана ахнаха.

Под шапката — кожа, осеяна с кръгови белези. Стари и нови. Изгаряния от цигари.

Катерина стисна зъби.
— Много си смел — каза. — Всичко ще бъде наред.

Тя изчисти раните. Светлана държеше ръката му.
Тимур не плачеше. Само шепнеше:
— Той го прави, когато пие. Казва, че така ще запомня.

После всичко се завъртя като в мъгла.
Телефони до директора, социалните, полицията. Снимки, протоколи.
Тимур седеше на кушетката, завит в одеяло. Катерина му донесе нова, мека шапка.
— Тази няма да боли — каза тя.
— Мога ли… да я задържа? — попита той.
— Разбира се.

Три дни беше в болница — инфекция, изгаряния, изтощение.
Катерина и Светлана се сменяха при леглото му. Без заповеди, без дежурства. Просто не можеха да си тръгнат.

На третия ден Светлана каза:
— Ще подам документи. Искам да го взема при себе си.

Катерина я погледна дълго.
— Сигурна ли си?
— Да. Чаках точно него.

След две седмици Тимур вече живееше у нея.
Отначало се страхуваше да отвори хладилника без разрешение. Миеше чиниите по три пъти.
Понякога сядаше на пода и се покриваше с кърпа — просто за да се скрие.

Светлана търпеливо му казваше:
— Ти си у дома. Вече всичко е наред.

На хладилника висеше лист хартия:
„Ти си добър.“

Понякога Тимур отиваше, четеше и питаше:
— Наистина ли?
— Наистина — отвръщаше тя.

До лятото косата му поникна отново.
Белезите избледняха.
Една вечер Катерина отиде на гости и го видя в двора — бос, мокър, смееше се под струята на маркуча. Без шапка.

Тя заплака. Но за пръв път — от радост.

Светлана излезе с чаша чай.
— Все още се стряска насън — каза. — Но сега просто се гушва в мен.
— А ти?
— Подадох документи за осиновяване. Точно година след онзи ден.

Катерина кимна, гледайки момчето, което тичаше по тревата.
Понякога чудесата не идват от магията.
Появяват се, когато някой навреме забележи, че едно дете носи шапка — дори когато пролетта вече е дошла.