Младият войник, подписал договор и сам поиска да бъде изпратен на служба в планините, убеден, че именно там ще докаже на себе си и на другите колко струва. Той не подозираше, че напред го очаква среща, която завинаги ще промени възгледите му за живота и смъртта.

Службата в планините на Памир беше истинско изпитание: ледени нощи, разреден въздух и постоянна заплаха от нападения. За да не полудеят от тревога и самота, войниците си намираха странни занимания. Но неговото се оказа особено — веднъж, в разрушен блиндаж, той откри гнездо с малки змии.

Обикновено такива създания унищожаваха без колебание, но той не можа да вдигне ръка. Вместо това започна да оставя до тях трохи хляб и капки мляко, наблюдавайки как дребните тела бавно се приближават. С времето змиите спряха да се страхуват. Така се роди странно приятелство между човек и хищници.

Една нощ той доброволно застана на пост вместо изтощен другар. Часовете се точеха безкрайно, а тъмнината беше гъста и напрегната. Когато реши да се върне, от мрака пред него се изправи огромна кобра. Разтвори качулката си, очите ѝ проблеснаха — и войникът разбра: най-малкото движение ще е последното.

Той замръзна. Времето спря. Мина час, после още един. Едва с първите лъчи на слънцето кобрата бавно свали глава и безшумно се плъзна към скалите.

Цената на едно закъснение

Когато достигна лагера, застина ужасен — цялата му група беше унищожена при нощно нападение. Никой не бе оцелял. Ако се беше върнал дори няколко минути по-рано, и той щеше да е мъртъв.

Тогава разбра: кобрата не се беше появила случайно. Сякаш нарочно го бе задържала жив.

Жива благодарност

По-късно го разпитваха, подозирайки го в предателство, но доказателства не намериха. Демобилизираха го. Върна се у дома, пазейки в паметта си погледа на онази кобра — не враждебен, а почти човешки.

Оттогава той казваше само едно:

„Ако някога направиш добро, не чакай благодарност. Но помни — природата не забравя. И може би един ден тя ще ти се отплати, когато всички други се обърнат от теб.“